Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Само човек на бърз кон можеше да успее да ги догони.

Убийците на Мъятин яздеха подсилени коне.

Мирима дръпна юздите и остана неподвижно за миг, загледана в непознатия. Най-сетне той извърна глава, пришпори коня на север сред сумрачния лес и изчезна.

Копитата на коня му не издаваха никакъв звук.

— Видях го — прошепна Боренсон. — Не мога да кажа дали е жив, или мъртъв.

„Призрак е — реши тя. — Призрак, който се интересува от нас.“ Може би все още беше твърде светло и щеше да ги нападне, когато се стъмнеше.

Сърцето й туптеше силно. Внезапно си спомни приказките за мъятинските убийци — как увивали копитата на конете си с агнешка кожа, за да яздят тихо.

— Водата или студеното желязо понякога могат да прогонят призрак — прошепна Боренсон. — Но ако този е жив, не залагай на водата — дай му студено желязо.

Мирима бръкна в кесията си и извади къс железен връх на копие — беше й го дал Хосуел. Хубав, широк връх — и чудесно прилягаше на стоманения й лък. Затъкна го на стрелата.

Излязоха от мръсното блато и продължиха още пет мили напред. Нощта напредна и дърветата станаха още по-тъмни; на много места клоните им висяха над пътя и го правеха почти непроходим.

Небето се беше покрило със сивкава мъгла, почти скриваща звездите, и Боренсон я убеди да спрат за малко и да изчакат утрото.

Стигнаха до малка горичка на склона на хълм, където корените се оказаха особено гъсти, и свърнаха встрани от пътя. Поведоха конете през непрогледната чернилка под дърветата. Конят й наведе глава и задуши гниещите листа — търсеше паша. Изведнъж изцвили уплашено.

— Тихо — смъмри го шепнешком Мирима. Конят имаше дарове на ум от два други жребеца и беше добре обучен, така че замръзна като статуя, без да обръща внимание дори на комарите, накацали по задницата му.

Останаха да чакат така дълго.

Скоро тя намрази тишината. Съжали, че не могат да си проговорят. Загледа небето. Почти моментално през него прелетяха три падащи звезди. Едната беше цяло огнено кълбо, което остави след себе си пепелява диря. Рядко беше виждала подобна гледка. Не цвърчаха щурци. Не квакаха жаби.

Нощта изглеждаше съвсем стаена.

А после в тишината се надигна вой, в който нямаше нищо човешко. Тя настръхна, а конят й затупа нервно с копита по земята.

На един гол склон, на по-малко от миля, Мирима видя фигурата на призрака, озарена от сива светлина — невероятно тънка и висока. На пръв поглед смътно наподобяваше човек, докато не различиш невъзможната му форма. Възлестите му ръце бяха тънки като клони, смътнобели на цвят, покрити сякаш с дървесна плесен и завършващи с дълги и криви като коси нокти. Четирите му крака също така бяха нечовешки дълги и стройни. Задните крака бяха прикрепени към издути бедра, наклонени нагоре като на щурец, с извърнато на обратно коляно. Но бяха на по-малко от две стъпки от предните, така че призракът изглеждаше странно приклекнал. Тесният му череп беше толкова изострен, че издадената муцуна приличаше на клюн. Онова, което се издаваше от тила му, не бяха кости или коса, а пипала.

Въпреки че от голямо разстояние формата му можеше да се сбърка с човешка, съществото беше по-свързано с хала, отколкото с човек.

Тот.

Сърцето на Мирима заби в гърлото й. Пот рукна от челото й. Не смееше да помръдне, за да не привлече вниманието му.

Магическата раса тот от земите отвъд Каролско море вече почти се бе превърнала в легенда — казваха, че всички същества от техния вид били измрели. Това можеше да е само сянката на могъщ магьосник.

Вода и студено желязо едва ли щяха да са достатъчни, за да го прогонят. Само някой велик чародей можеше да прогони чудовището.

Призракът стоеше на склона, килнал леко глава на една страна, сякаш душеше въздуха, и пипалата, провиснали като брада под дългите му челюсти, се извиваха. Съществото се полюшна на четирите си крака, обърна се невероятно гъвкаво и решително закрачи на северозапад.

„Уловило е миризмата на нещо — помисли Мирима. — И след като аз самата идвам от север, това «нещо» може да съм аз.“ Тъкмо се канеше да скочи на коня си, когато Боренсон я спря. Почти в същия миг тя чу тупкане на конски копита. По пътя зад тях в галоп се приближаваше някакъв ездач.

Покрай укритието им профуча тежък боен кон със загърнат в наметалото ездач, ниско приведен и треперещ от ужас. Плетената му ризница дрънчеше приглушено. Дори овчата кожа, с която бяха покрити копитата на коня, не можеше съвсем да скрие звука. Мъятинец. А призракът беше тръгнал след убиеца. Единственият проблем бе, че тя също се криеше в леса. На призрака сигурно щеше да му е все едно кого ще хване пръв.