Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Какви са новините от фронта? — попита Радж Атън.

— Айсала Пуснабиш води хората ви — отвърна Рахджим. — През целия ден вчера атакуваше отбраната на халите. Мнозина загинаха.

— Колко?

— Повечето от конните ви рицари, о, Велики — отвърна Рахджим.

Радж Атън изруга. Мините при Картиш представляваха открита яма със стръмни страни и безразборно разположени по тях издатини. Такъв терен щеше да благоприятства халите, не и конницата.

— Как е възможно това?

Рахджим сви рамене.

— Халите са построили укрепление. Злата магесница, която го брани, е по-могъща от онази, с която се сражавахте при Карис. Но не всичко е загубено. Пуснабиш се е подготвил добре за утрешната битка.

Радж Атън заразтрива изтръпналата си лява ръка, за да усили притока на кръв.

Огнетъкачът Ааз кимна към ръката му.

— По-зле ли е?

— Нищо ми няма — отвърна Радж Атън.

— Мога да ви изцеря — предложи Ааз.

Но неговият цяр не му трябваше — не и с цената на това да изгуби човечността си.

Радж Атън изгледа с хладен поглед армията си. Бяха бойци от Индопал, снаряжени с прости нагръдници, с увенчани с шипове шлемове на главите и с кръгли щитове, окачени на лявата ръка. Всички носеха оръжия, годни за избиване на хали — дълги копия с яки остриета, бойни чукове и брадви. Но мъже без дарове нямаше да се оправят добре с такива оръжия. Дори да можеше човек като тези да размаха чук, скоро щеше да се умори.

Всичките тези триста хиляди бойци щяха да са безпомощни срещу халите. Но Радж Атън можеше да измисли някакво приложение за тях. При битката за Карис, когато се озоваха срещу напиращите човешки маси, халите отстъпиха. Не можеха да доловят със сетивата си кои от хората може да са Владетели на руни, а кои — простосмъртни.

Невежеството на халите можеше да се окаже най-доброто оръжие.

Радж Атън заложи на силата на своя Глас и обаяние и извика:

— Славни воини на Индопал, приветствам ви! Ето че дойде часът, от който се бояхме. Бедствието ни сполетя. Само вашата силна ръка и храбрите ви сърца могат да ни спасят днес. Тази нощ кралствата на Индопал или ще загинат, или ще оцелеят благодарение на вашата доблест. Тази нощ аз ще ви поведа на бран, каквато човечеството не е виждало никога! Яхнете конете и след мен!

Силата на Гласа му смая самия него. Изтощените мъже вдигнаха оръжия и зареваха като обезумели.

Зиме в Алкаир падаше дебел сняг и планините побеляваха. Лете той се топеше и захранваше многобройните реки, стичащи се буйни по зелените склонове. В долината Ом, при южните предели на Картиш, високо от хълмовете се сипеха дванадесет големи водопада.

За Радж Атън това бе най-любимото място на света. Всяка година в първия ден от месеца на маковете той тръгваше за Ом. Орехите винаги бяха разцъфнали, свежата трева — тучна и уханна, а червените макове покриваха долината и водопадите се лееха в езерата долу и изпълваха с мъгливи пръски въздуха над Двореца на канарчетата.

Околностите на двореца бяха девствено чисти. Не беше позволено на никой човек или животно да ги тъпче. А самият дворец блестеше като скъпоценен камък.

Стените му бяха облицовани с тънки плочи от жълт мрамор и нощем, когато отвътре го осветяваха фенерите, целият комплекс светваше като потъмняло злато под звездната светлина. На такива нощи дворецът дължеше името си… защото палатът си бе спечелил това име не заради канарчета, както предполагаха някои, нито дори от бляскаво жълтите си стени — по-скоро заради песнопойците, съперничещи си за честта да представят своето изкуство в огромната сводеста зала.

Много бяха приятните нощи, в които Радж Атън бе слушал пеенето им в ухаещата на жасмин зала, възхитен от девствените макови полета, зареял поглед към водопадите и сиянието на двореца под лунните лъчи, излегнал се сред млади жени.

Там бе легнал и със Сафира.

Радж Атън тръсна глава да прогони спомените. Нямаше вече място за тях. Радостта на живота му си бе отишла.

От всички Драгоценни кралства, заради своя кръвен метал Картиш винаги беше смятано за най-богатото. През столетията каифите на тази земя бяха затлъстели. Бяха контролирали кръвния метал и можеха да налагат цени, каквито на тях им изнася. Освен това те знаеха точно колко силари е закупил през годините всеки владетел и така, регулирайки товарите, се стараеха никой да не изгради достатъчно мощна сила, за да ги нападне.

През столетията те бяха играли ролята на кукловоди, дирижирайки възхода и падението на държави, за които знаеха само от слухове. Тези дебели старци бяха държали ножа си опрян в шийната вена на света и се поздравяваха за своето лукавство.