Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Но търсенето не доведе до нищо. Радж Атън знаеше, че детето скоро ще изплува на повърхността. Водата щеше да го понесе надолу известно време, докато не го изхвърли на брега с другите, неуспели да преминат.

Хората продължаваха да прииждат. Колоната на бежанците се бе проточила отвъд хоризонта.

Един селяк, току-що изгазил реката, забеляза камилата на Радж Атън, почна да сочи към него и да вика:

— О, Велика светлина, защити ни! О, Слънце, молим те!

Други мъже и жени чуха призива му и познаха Радж Атън сред нощната тъма. Загазиха през разкаляната вода, мъчеха се да стигнат до него. Скоро цяла огромна тълпа зарева, с хилядите протегнати пред лицата им, стиснати в юмруци ръце.

Отдалече се носеше миризмата на смърт — познатата му воня на халската развала.

Той заповяда на свитата си да подмине тълпата и бързо прегази реката. Призивите за помощ го съпровождаха, размахали сякаш тъмни криле в нощта.

След час стигна до един стръмен хълм с изглед към низините. На три мили по-нататък джунглите и степите димяха и посивяваха пред очите му.

Човешката маса се точеше като безкрайно дълго влечуго. Фенерите и факлите блестяха като река от светлина. Никога нямаше да могат да избягат от проклятието на халата магесница.

От двете страни на пътя се беше проснал древен каменен град, като натрошени кости на мъртвец под зеления покров на джунглата.

Въздухът се изпълни със съсък като от мокра плът, зацвърчала върху огън. На по-малко от половин миля надолу по склона проклятията на чудовищата връхлетяха и за миг листата по дърветата се свиха и закапаха, оголвайки клоните. По-тънките клони се сгърчиха и се отпуснаха вяло. Цели дървета запращяха все едно че ги е ударила мълния.

Рояци папагали, сипки и чинки се вдигнаха и закръжиха над опустошението.

На хоризонта, докъдето стигаше поглед, се виждаше само пустош. А Радж Атън все още се намираше на сто и осемдесет мили северно от Картиш.

— Глад и мор ще има тая година — въздъхна Бопанастрат. — Каквото и да направим.

Мащабите на разрухата смазаха Радж Атън. Дни щяха да му трябват, докато осмисли напълно станалото.

Той плесна муцуната на камилата си с тънката пръчка, за да я накара да клекне, и слезе.

— Пуснете животните да се напасат — каза на хората си. — Може да е последната храна, която ще видят дни наред.

Очите на Бопанастрат и останалите се приковаха в гърба му. Усещаше, че всички искат да разберат какво ще направи. Но никой не смееше да попита.

През целия ден беше усещал мускулите си някак отслабнали. Сега лявата му ръка трепереше.

Въпреки всичко, което можеше да направи, въпреки всичките му дарове, проклятието на Бинесман заплашваше да го унищожи.

Яздеше в нощта, подминавайки пусти градове, през земи, в които цареше неописуем ужас.

Някои същества все още живееха. Сред руините пълзяха тарантули, хранеха се с мишки и канарчета. Но всички дървета бяха рухнали. От хоризонт до хоризонт не можеше да се види и едно стръкче трева. Воня на гнило изпълваше ноздрите му.

Народът му бягаше, но не всички можеха да се спасят. Радж Атън подминаваше мъртъвци по пътя — хора, чиито сърца не бяха издържали цял ден непрекъснато бягане, старите, немощните. Гърлата на някои от мъртъвците бяха срязани заради залък хляб или крантав вол.

Пълната разруха заличи всички грижи за Вакъз Фааракин, зовящ за неговата кръв по улиците, или за Габорн, замислящ неговото падение. Никое човешко деяние не можеше да се сравни със злината, донесена от чудовищата.

След няколко часа, малко преди съмване, той се натъкна на една от войските си — триста хиляди души обикновени войници, на двайсет мили северно от Двореца на канарчетата.

Бяха спрели на нощен стан в един запуснат град, за да сдъвчат дажбата си и да посъберат дух. Посърналите им лица се загледаха в него, щом тръгна през града — мъже със сламени шапки или тюрбани, със замъглени от отчаяние очи.

Дори да успееха да отблъснат халите, нямаше да има храна нито за мъжете, нито за конете на сто мили околовръст. Ако се съдеше по мрачните изражения, мъжете съзнаваха, че са тръгнали на смърт. Тук-там се чуваха мъжки гласове, мълвящи мрачни молитви в нощта.

Щом видеха Радж Атън, някои надигаха триумфален вик, но повечето го поглеждаха мълчаливо, с вяло любопитство.

Над стана висеше копринен балон с форма на граак.

Огнетъкачите седяха под него, кръстосали крака около огъня, с тях беше и неговият Дни. Щом приближи, плешивите огнени чародеи го загледаха с очакване.