Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Мисля, че бих предпочела да стана призрак — въздъхна Ейвран. — Тук си ми харесва.

— Защо? — попита Бинесман. — Смъртта ли искаш да измамиш?

— Разбира се.

Бинесман се усмихна.

— Не можеш я измами. Но някои хора се научават да я посрещнат спокойно. Някои дори я прегръщат като приятел.

— Това е само надвиване на страха — възрази Ейвран. — Всеки може да го направи. Аз искам освен това да измамя смъртта.

— Ясно — каза Бинесман. — Значи искаш да разбереш как да се върнеш тук като призрак. Не съм сигурен дали знам отговора. Мисля, че мъртвите могат да чуват мислите ни. Все едно че можем да ги призовем, като мислим за тях, или като пожелаем да са наблизо. Или навярно като мислим за тях, ние просто им придаваме по-силна форма. Не знам…

Помълча малко, след което добави:

— Забелязал съм, че призраците почти винаги са били приживе същества с много силна воля. До голяма степен повечето от тях са хора, които са искали доброто, стремели са се да съграждат, а не да рушат.

— Но не всички ли?

— Не всички. Някои са били хора или същества само с голяма воля, но с черни сърца.

— Какво друго може да направи от едно същество призрак? — попита Ейвран.

— Кой знае? Виждаш звездите в небето. Те са милиони, и около всички тях се въртят светове като нашия. Или поне късчета от светове като нашия.

— Това го знам — каза Ейвран. — Зверомайстор Бранд го пееше… откъс от „Сага за сътворението“.

— Наистина ли? — попита Бинесман. — Трябва да е бил мъдър човек. Днес малцина я знаят.

— Е, знаеше само част от нея.

— Тогава ще ти кажа какво знам. Виждаш ли, някога е съществувал само един свят, и една звезда, а под нея растяло Единственото истинско дърво. И Единствената руна ги свързвала в едно. Но един враг се постарал да промени това, за да го завладее. Врагът строшил руната и отломките се разлетели. Разсипали се като парчета счупено стъкло и се пръснали из космоса. И сега съществуват милиарди светове, ако не и повече, и всеки от тях се върти около собственото си слънце. Всеки от тях е късче от Единствения истински свят, всяко повече или по-малко истинско по своему.

— Значи на онези светове има хора като нас ли? — попита Ейвран.

— Не точно като нас, според мен. Всички ние сме изкривени отражения на нещо по-голямо, на онова, което някога сме били. Ние тук сигурно не бихме минали за човешки същества на техните светове; те сигурно не биха могли да минат за хора на нашия. Но сме сходни в сърцата си, макар и не по външност. Всички копнеем да се върнем на Единствения истински свят. Според някои тъкмо нашите духове, нашите призраци, нашите истински същности копнеят да се завърнат у дома.

Ейвран знаеше, че някои чародеи са пътували до отвъдния свят. Огнетъкачите на Радж Атън бяха призовали Сияен на мрака от Единствения истински свят, както понякога го наричаха. Беше слушала и за други същества от това загадъчно царство.

Бинесман сбръчка чело.

— Ейвран… — Гласът му изведнъж прозвуча задавено. — Ейвран, Земята… иска сега от нас да бъдем силни. Бъдещето ни връхлита. Усещам го като надигаща се буря. Създадох вайлда, за да води земните битки, но не ми остана време да го довърша, да го обуча. Време няма да има. Вече го разбирам. Макар да не мога да го отвържа, ще го вземем с нас. Сигурен съм, че ще е от полза.

— За какво говориш? — попита Ейвран. Боеше се, че ще я поведе към Долния свят още в този момент, просто ще стане и ще я поведе в някоя дълбока пещера.

Изведнъж земята под нея започна да трепери и да се тресе. Откъм леса се чу съскане и за миг Ейвран си въобрази, че всеки миг от земните недра ще се надигне някой световен червей, като онзи, който бе видяла при Карис.

Но не, беше само земен трус.

Тя погледна към Бинесман за утеха, но чародеят се беше изправил и сочеше към небето. Осем звезди падаха една след друга.

— Какво има? — попита Ейвран. — Какво става?

Той посочи с брадичка към степта, към Скалата на Мангън, и Ейвран зяпна изумена.

Наблюдателните огньове около скалата изведнъж лумнаха, разтеглиха се и се сляха в полумесец.

Хората на Габорн палеха равнините!

— Хайде! — подкани я Бинесман. — Времето за отдих свърши. Да се включваме в битката.

Докато препускаха в галоп надолу от хълмовете и после през степта, Ейвран гледаше как пламъците изригват все по-нависоко.

Габорн беше разпратил конници, които препускаха срещу вятъра откъм Скалата на Мангън и хвърляха из полето горящи главни от постовите огньове.