Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

„Аз съм кралицата на това кралство — напомни си Йоме, — най-богатото и красивото в цял Роуфхейвън. А се чувствам като някаква варварка от света на вечния мраз.“

Влюби се в Дворовете на прилива още от пръв поглед, и също толкова бързо разбра, че тук никога няма да се чувства на мястото си.

Стигнаха в кралския дворец към полунощ. Сержант Граймсън нареди на слугите да „спретнат нещо за вечеря“ в голямата зала за приеми, докато хората му разтоварят силарите в съкровищницата.

Йоме извади указанията на Габорн. Беше й дал бележка, в която се разпореждаше Граймсън да се свърже с някой си Абел Скарби, който да осигури нужните кучета. Габорн беше написал указания как да намерят къщата му, на някаква уличка недалече от пристанището. Но изписаното с таен шифър в края на писмото предупреждаваше Граймсън в никакъв случай да не разкрива къде живее Скарби.

— И кой е този Скарби? — попита Йоме. — Защо Габорн държи местонахождението му в тайна?

— Най-добрият проклет гледач на псета за бой в цялото кралство. Повечето му време минава в измъкване от кралската стража. Мога да се оправя с него.

Гледач на псета за бой — отвратително и кърваво забавление за най-долните отрепки на обществото. Занаят толкова мизерен, колкото мизерен беше външният вид на Граймсън.

— И моят съпруг го познава добре?

— Познава го добре? — възкликна Граймсън. — Че те са стари приятели.

Йоме беше изумена, че Габорн е в толкова близки отношения и с двамата.

Все пак на Габорн му трябваха добри псета. Макар да допускаше, че Граймсън ще се оправи с този тип, Скарби, любопитството я подтикна да каже:

— Щом са приятели с Габорн, бих искала да се запозная с него. Идвам с вас.

— Но, ваше величество, вечерята се готви!

— Може да почака, докато се върнем. Това е по-важно.

Граймсън кимна с неохота, но нямаше избор.

След няколко минути вече бяха сменили конете и поеха в лек тръс през града. Толкова късно улиците вече бяха пусти, освен по някоя случайно минаваща котка или притичал в сенките торбалан.

Скоро стигнаха в по-грозната част на града, така наречения Залив на враната, където покрай вълнолома бяха накацали съборетини и миризливи гостилници, а във въздуха се носеше тежката воня на изгнила риба, китова мас, урина и варени раци. Зидовете на древните сгради бяха почернели от сажди.

Макар и толкова късно през нощта, от разтворените прозорци на бардаците се лееше музика и дрезгав смях. Навсякъде из пивниците седяха мъже в торбести панталони, наведени над големите халби с ейл; наклепани с червило и пудра курви щедро излагаха стоката си на показ. Старици почистваха и кърпеха рибарски мрежи под светлината на уличните фенери, деца притичваха насам-натам като пристанищни плъхове.

Тази част от града не заспиваше никога. Призори с отлива лодките щяха да излязат и стига да не зърнеха сред вълните морски чудовища, нямаше да се върнат преди залез-слънце.

От време на време между всевъзможните дюкянчета, ханове и рибни пазарища Йоме зърваше хилядите рибарски лодки — плетени от ракита дребни крайбрежни съдове и по-големи гемии, — закотвени в залива. Подскачаха като парчета коркова кора върху покритата със златистия прах на звездите вода. Много от лодките бяха с изваяни змийски глави на носовете, с бели руни за здравина и намиране на верния път, изрисувани по тях вместо очи.

Сержант Граймсън подкара бавно и навлезе в една тъмна и тясна уличка. Одимените и схлупени сгради от двете страни почти се допираха. Йоме си даде ясна сметка, че сама никога не би могла да влезе тук — най-малкото ако си беше простосмъртна.

Но тя беше Владетел на руни, и при това с охрана. Това й вдъхна кураж.

Копитата на конете зачаткаха по каменната настилка. По тесните веранди отпуснато седяха мургави мъже. Единствената светлина на улицата се сипеше от някаква разтворена врата в другия край. Два едри мастифа с нашийници с остри шипове изскочиха иззад една кола и залаяха и заръмжаха при появата на конете.

Конят на Граймсън се изправи на задните си крака и зарита във въздуха, а този на Йоме заотстъпва. В суматохата, докато се мъчеше да удържи коня, от тъмните преддверия наоколо се изсипаха петима-шестима мъже.

Един от тях завика на мастифите и ги зарита — ругаеше грубо. Йоме никога не бе чувала такива думи. Друг мъж — млад — скочи напред, сграбчи с мръсните си ръце юздите на коня й и я изгледа дръзко. Полубеззъбото му лице едва се виждаше на смътната светлина.