Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Габорн нямаше сила да го Избере, но тя не посмя да му го каже. Човекът изглеждаше обезнадежден, отчаян.

Седемнадесет деца. Тя си помисли за едното в собствената си утроба. Щеше ли да понесе, ако го откъснеха от нея?

— Габорн е далече — каза тя, — сражава се с халите. Сигурна съм, че би ви Избрал, стига да можеше.

— Ми кат дойде тогаз? Да го помолите заради нас, а?

„Габорн има шанс да си върне силите“ — увери се сама Йоме. Но подозираше, че това никога няма да стане.

— Ще го помоля — обеща тя.

Устните на Абел трепереха, очите му блестяха от благодарни сълзи. Той едва потисна хлипа си. Децата му стояха наоколо с широко отворени очи. Едно момиче изтича обратно в схлупената къща и завика: „Мамо! Мамо!“

Абел промълви със стиснато гърло:

— Благодаря, милейди. Ще гледам да ви се отплатя.

Йоме му хвърли кесията.

— Моля ви, задръжте и тези пари. Ако не за себе си, поне заради жена си и малките.

Абел отпусна глава и се поклони още по-ниско.

— Съболезнования за баща ви. Беше велик крал, както съм чувал.

— Благодаря ви. — Йоме вече се обръщаше, когато Абел извика:

— Чухте ли бе, кретени? Какво сте ми увесили носове!

Йоме пришпори коня си навън от тясната уличка. Граймсън едва успя да я догони. След половин миля вълноломът и бедняшкият Залив на враната останаха зад гърба й.

Тя спря коня, смъкна се на паважа и се загледа към водната шир.

Ръцете й не спираха да треперят.

— Ще се оправите ли? — попита Граймсън.

— Сили небесни, никога не съм се чувствала толкова омърсена и засрамена — заговори треперейки Йоме. — Не можех да му откажа. Не можех да му кажа, че децата му може да умрат, не и пред мъничките. Какво мога да направя? Никога не съм си представяла, че ще изпитам толкова…

Изведнъж си даде сметка какво трябва да изпитва Габорн. Само че за него то сигурно беше хиляда пъти по-силно.

Опря се на стената на някакъв рибарски дюкян и повърна. Граймсън не каза нищо. Нямаше с какво да я утеши.

Йоме заплака за своя народ.

Ейвран и Бинесман седяха под звездната светлина. Слънцето беше залязло преди часове и на хоризонта бавно се издигаше двурогата луна. В далечината Ейвран виждаше примигващите светлинки на огньовете около Скалата на Мангън.

От околните хълмове бяха слезли сърни да попасат в ливадата. Стъпваха с нежните си копита около нея толкова безгрижно, все едно Ейвран бе една от тях.

Бинесман беше забил тоягата си в земята — бе обяснил на Ейвран, че Земните пазители винаги правят това, за да може тоягата да извлече сила от почвата.

След това замълча. Не отведе Ейвран настрана да й показва растения в тъмното и да се тюхка колко малко време му оставало. Този път просто си седеше, отдъхваше загледан над полята, сякаш можеше да види така чак до края на света.

„Навярно мълчи, за да не подплаши сърните“ — помисли Ейвран.

— Заклинание ли правиш? — най-сетне го попита тя боязливо, да не би да наруши покоя му. Сърната, която пасеше до нея, само помръдна едното си ухо, като чу гласа й.

Бинесман извърна глава и я погледна с крайчеца на окото си. Замисли се за миг.

— Да, може и заклинание да се нарече. Използвам времето, за да се обновя. Допирът на тревата, мирисът на борове във вятъра, вкусът на почвата — всичко това ме съживява. Понякога отдихът може да прилича на магия, нали?

— Ами…

Дълго време тя не проговори нищо, след това попита:

— Бинесман, какво става с хората, когато умрат?

— Телата им се връщат в Земята, а духовете им… правят каквото там правят духовете.

— Ти видя Ерден Геборен — каза Ейвран. — Той щастлив ли беше?

— Колкото могат да са щастливи духовете — измърмори Бинесман. Личеше, че отклонява трудните въпроси. Опитът на Ейвран показваше, че възрастните рядко обичат да отговарят на трудни въпроси. С времето те дори се научаваха изобщо да не се замислят над тях.

— Но… не всички духове оживяват, нали? С другите какво става?

Бинесман я погледна.

— Всъщност никой не знае. Казват, че някои се прераждат в отвъдния свят, или може би се раждат в светове, които са сенки на нашия, точно както нашият е сянка на Единствения свят. Но изглежда, че не всички духове си отиват — нали някои си остават тук, като призраци.