Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Наоколо се струпаха още. Един от тях, едър тип с прошарена брада, се отдели от сенките. Държеше дебела тояга с железен шип на края. Докато мастифите лаеха, той ревна на Граймсън:

— Ей, момко! Коня, дето си го яхнал, го бива. И жената, дето я водиш, я бива. Сигурен съм, че и златце имаш в кесията. Тъй че кажи ми една причина да не ти клъцна гърлото и да не ти ги взема всичките?

Йоме успя някак да удържи коня въпреки ръмженето и лая на мастифите. Мъжът с окапалите зъби, който държеше юздите, ги пусна веднага щом тя посегна към камата в ботуша си. С нейните дарове можеше да го изкорми като риба, но се въздържа.

— Нито жената, нито коня ми можеш да вземеш — отвърна Граймсън, — но ето ти малко злато, щото казват, че „многото имане не е на добро“. — Свали кесията си и я хвърли на негодника. Йоме едва потисна гнева си.

Брадатият изнудвач замахна с тоягата си към едно от кучетата и го отпрати с вой в сенките, след което се разсмя гърлено.

— Граймсън, к’во търсиш тука, човече, при скапаните плъхове? Сигурно можеш да си намериш по-кротки типове, с които да се напиеш тая нощ? Или Габорн най-после е решил да ме прибере в дранголника?

— Не съм тръгнал да търся хора, с които да пия — безгрижно отвърна Граймсън. — Иначе нямаше да съм тук с тебе.

Докато говореше, вратата на близката съборетина се отвори и от нея надникнаха да видят за какво е цялата суматоха три хлапета, облечени в дрипи.

Грубиянът претегли на ръка тежестта на кесията, след което му я хвърли обратно.

— Казвай какво мога да направя за тебе?

Граймсън му я хвърли обратно и негодникът облещи очи.

— На краля му трябва малко кучешка плът. И казва, че Абел Скарби винаги знае къде да намери най-добрите кучета за ямите в града.

Абел се ухили широко.

— А, кучета за бой? Мастифи? Бултериери?

— Не. Особена порода — каза Йоме. — Жълти кучета, и дребни, но известни с това, че бързо се привързват към човек и имат някои други ценни качества. Някои лордове биха възразили срещу такива животни, но вие би трябвало да ги знаете, нали?

Абел Скарби я изгледа отдолу втренчено. Йоме беше дръпнала качулката си, за да скрие лицето си, но не можеше да не е забелязал качеството на коня й, както и на облеклото. Личеше, че е свикнал да си има работа с всякакви хора, защото не я попита коя е.

Абел се изхрачи на камъните.

— Тая порода много за спорт не я щат, ама може да се намери. И слагам бас, че по-подло куче от това няма да видиш в ямите. Помня една кучка — опасна беше като чувал с язовци…

— Можете ли да ни намерите от тях? — попита Йоме. — Тази нощ? Още сега? Не са за мен. За краля са. Ще поискам поне трийсет, а и повече, ако намерите.

— Ще ги имам до заранта — рече Абел.

Йоме прехапа устна.

— И още нещо. Хората, които ги продават, трябва да вземат дарове на мирис и да ги прехвърлят като вектори на кралския посредник. Добре ще платя за тази служба.

Абел Скарби едва преглътна, изведнъж разбрал с кого си има работа, падна на колене и изръмжа на младежа, който държеше юздите на Йоме:

— Кадор, я да си прибереш лапите от коня на кралицата.

Кадор боязливо отстъпи и вдигна ръце, сякаш очакваше, че ще го набият.

— Извинете ни, ваше величество — заговори Абел. — Груби хора сме тука, гърбовете си пазим. Пазим закона на тая улица. Не искахме да ви оскърбим.

— Няма за какво да се извинявате — каза Йоме. — Всеки приятел на Габорн е и мой приятел.

Абел се загледа в нея с тъжни очи и с тревога на лицето.

— Верно ли е, ваше величество? Габорн наистина ли е Земния крал?

— Да.

— И… ни чакат тъмни времена?

Йоме кимна.

Абел хвърли кесията в ръцете й и каза високо:

— Ваше величество, аз пари не ща. — Сложи тоягата си на земята в пародия на благородник, предлагащ меча си на своя владетел — в светлите му очи грейна смесица от надежда и страх, че ще го отхвърлят — и обясни: — Милейди, аз не съм някой скапан фукльо. Копринено палто няма да сложа за пир, и ако влезете в скапания ми коптор, ще видите, че е миризлив като меча бърлога и че няма и един стол или маса, достатъчно чисти, за да седне особа като вас. Но сърцето ми е толкоз вярно и гордо, като на всеки лорд, който е сгъвал коляно пред вас. Рицар, да речеш, не съм, но жилите ми са толкоз здрави, колкот’ на най-якото животно на тоя свят. И си имам седемнайсет синове и дъщери. Тъй че ви моля да помолите краля — дето ме наричаше свой приятел — да вземе да Избере и мене и децата ми.

Младите побойници около Йоме вдигнаха очи и я загледаха с очакване, като псета, молещи господаря си да им хвърли кокал от трапезата. Децата на прага, покрити с мръсотия вместо наметала и облечени в дрипи наместо дрехи, боязливо пристъпиха навън и се струпаха около баща си. Той разпери ръце и прегърна малките. Йоме се поколеба.