Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Хондлър шепнеше:

— Ти или си най-големият храбрец, когото съм познавал, или си по-голям глупак, отколкото съм допускал.

— Не е глупак — избоботи Уагит. — Имаш думата ми на специалист по това.

Скалбейрн плесна барона по гърба за поздрав.

— Какво става тук? — попита Габорн.

— Хала, милорд — отвърна Скалбейрн. — При това чудовищно голяма, зад ей ония скали. Искам да я убия.

Габорн проследи погледа му. Зад три струпани една до друга скали по дъното на дерето наистина газеше пурпурна магесница. Грамадното същество леко сияеше от огнените руни, покрили цялото му тяло. Въртеше се в кръг като зашеметена, задните й крайници се влачеха. Беше на по-малко от половин миля, някъде по средата между тях и Скалата на Мангън.

— Как е стигнала тук? — попита Габорн.

— Видяхме я да се катери по стръмнината — отвърна Хондлър. — Беше на около сто крачки горе, но се подхлъзна и падна. Оттогава обикаля из полето, както я виждате сега.

Габорн помисли дали да я нападнат, попита земните сили. Мисълта събуди в него чувство на паника.

— Оставете я. Не е толкова безпомощна, колкото изглежда.

— Ох, да имах сега една балиста тука — каза Хондлър. — Щях да й набия един прът в миризливия задник.

— Балисти имаме — каза му Габорн. — Дойдоха с фургоните преди около час.

Хондлър и Уагит се спогледаха ухилени. Габорн пак привика земните сили. Да, щеше да е безопасно, ако я приближат за обстрел.

— Докарайте балистите.

Хондлър и Уагит забързаха в мрака и оставиха Габорн и Скалбейрн сами.

— Уагит май започва да ви харесва — отбеляза Габорн.

Скалбейрн изсумтя.

— Свястно момче е. Може би е достатъчно добър за такива като дъщеря ми, Фарион. Отдавна мисля, че й трябва добър мъж — някой, който няма да я съди за слабостта й. Тя е малко простовата, нали ме разбирате.

Габорн не каза нищо.

— Знаете ли — продължи Скалбейрн. — Хондлър може да ви послужи добре.

— Искате да кажете, че сега не ми служи?

Скалбейрн поклати глава.

— Заклел се е във Вълчето братство. Не се доверява изцяло на преценките ви. Смята, че вие сте… прекалено благороден.

Габорн се засмя.

— Той го мисли сериозно, милорд — заяви Скалбейрн и разказа историята на Хондлър за благодетелната майка и крадливия й син. — Хондлър твърди, че има само една добродетел, милорд… умереността. И че дори тя не е добродетел, когато с нея се прекали.

— Според неговата логика — възрази Габорн — трябва да се смятам за добродетелен само доколкото давам толкова, колкото крада, и говоря истината толкова често, колкото лъжа.

— Той би казал, че добрият човек просто дава повече, отколкото отнема, и спасява повече, отколкото трепе.

— Това твърдение изглежда адски удобно.

— Много удобно. Спестява на ума излишни разсъждения и облекчава вината.

Габорн се ядоса. Разбираше гледната точка на Хондлър: че хората всъщност се учат да гледат на порока като на добродетел; а прекаляването с добродетелността може да се превърне в порок.

Но според него самия греховете бяха нещо по-здраво, като подводни скали, подаващи се от дъното на залива. Всеки съвестен човек може да преведе кораба между тях. Всяка друга постъпка води до чувство за вина и страдание. Аргументите на Хондлър не само че се въртяха в затворен кръг, те сякаш бяха съставени, за да подвеждат.

— А вие какво мислите за това?

— Не бих могъл да ви виня за добротата ви — отвърна Скалбейрн. — В края на краищата аз самият бях облагодетелстван от щедростта ви.

— Сгреших, като Избрах Радж Атън. Сега го разбирам. Дали сгреших и като Избрах вас?

Скалбейрн поклати глава.

— Не знам. Очевидно не бих могъл да помисля такова нещо. Вчера, в битката за Карис, вие спасихте живота ми шест пъти. Длъжник съм ви. Смятам да се отплатя.

Габорн го изгледа. Мъжът стоеше пред него, стиснал дългата пика и загледан към пурпурната магесница сред полето. Една падаща звезда просветна в небесата над Скалата на Мангън и остави светла диря.

В разгара на вчерашната битка Габорн бе изпратил предупредителния си зов към много хора — толкова хиляди пъти, че не беше възможно и да предположи колко живота е спасил.

Сред полето зад Скалбейрн изведнъж се чу глух тътен — шум от пропадаща пръст и камъни. Габорн се обърна и видя вдигащия се във въздуха прашен стълб. На по-малко от сто крачки на запад от един от постовите огньове теренът беше хлътнал, образувайки яма, широка трийсетина стъпки.

— Какво беше това? — извика Скалбейрн.