Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Хладен вятър подръпна косата край ухото му и нашепна: „Това ще ме възрадва“.

— Не! — каза той гласно и поклати силно глава.

Студеният полъх го шибна в гърба и мразът отне дъха му. Главата му сякаш се завъртя и за миг той се почувства замаян, като пиян.

Изведнъж затрепера от страх, осъзнал, че ръбестите камъни на двора са близо, съвсем близо. Вятърът изфуча зад гърба му и той залитна към бойниците. Толкова малко му трябваше да го събори…

„Възрадвай ме“ — нашепна глас в ухото му.

За секунда Андърс изпита отчаяние. Стремеше се да служи вярно на вятъра с надеждата, че и той ще му служи в замяна. До някаква степен му служеше. Сега разбра, че всеки момент може да се обърне срещу него. Впримчен беше в ярема му, щеше или да изпълни волята му, или да бъде премахнат.

Студеният вятър го блъскаше, сечеше тънкия халат и ризата му като меч. Пронизваше сърцето му.

Изведнъж той изправи гръб, вкочани се и се остави студът да го изпълни до костите.

— Хайде, мои воини — прошепна Андърс. — Елате.

Вятърът беше духал от юг през целия ден. Но сега магьосникът на ветропоказателя на най-високата кула се обърна и посочи на запад.

Вятърът задуха с нова ярост.

Сега Андърс чу звуци по улиците — топуркането на малки крачета, цвърченето на тънки гласове. Надникна надолу сред дълбоките сенки и видя тъмни фигурки, притичващи по каменните настилки.

Отнякъде изскочи териер, излая и захапа едно от зверчетата. То запищя от болка, когато териерът прекърши гръбнака му.

Но плъховете продължаваха да извират изпод града. Изпълзяваха от шахти и канали, изскачаха от плевниците и оборите. Спускаха се от дървесните стволове и излизаха от дупките на прогнили подове. Тичаха по покривите на малки глутници, заливаха стените на замъка като тъмен прилив, оставяйки след себе си мокри изпражнения.

Тук-там някоя жена изпищяваше, щом разбереше, че под краката й пълзи стадо плъхове.

Хората щяха да говорят за това дни наред, знаеше Андърс — загадъчното преселение на плъховете. Но на него му трябваха тези мръсни зверчета, с тяхната склонност да разнасят мор.

Бягаха от града под прикритието на мрака и поемаха на изток с вятъра.

А Андърс прошепна тихо, обърнат на юг:

— Върни се у дома, Йоме. Твоята страна се нуждае от теб.

Едва бе приключил с всичко това, когато жена му се качи на кулата.

— Цяла нощ ли ще стоиш тук? Имаш гости все пак.

Крал Андърс се усмихна.

Звезди тлееха в студените небеса над Скалата на Мангън. Слънцето беше залязло преди час, а халите все така си седяха над своята грамада от камъни и сипеха заклинанията си.

От замъка Фелс бяха пристигнали фургони, натоварени с провизии, и войската на Габорн се нахрани добре. Много от лордовете лежаха загърнати в походните си одеяла — почиваха си истински след много дни езда и битки.

Всичко изглеждаше кротко, но Габорн седеше до огъня нащрек, в очакване. Усещаше опасността, приближаваща постовете му. Барон Уагит, който бдеше на пост, извика от края на лагера:

— Милорд, маршал Скалбейрн казва, че има нещо, което трябва да видите.

Габорн моментално настръхна, усетил заплаха. Да, чувстваше я — дебнеше покрай кръговата нощна охрана. Стана, придружен от своя Дни, и тръгна след барон Уагит. Жълтата коса на якия младеж светеше като коприна под звездната светлина, гърбът му изглеждаше достатъчно широк да го яхне човек. Постовите огньове грееха в плътен кръг около Скалата на Мангън, всеки на двеста разкрача отстояние.

В хладния нощен въздух звуците се носеха неестествено ясни. Габорн чуваше хрипливото дихание на халите, сякаш чудовищата бяха допълзели по-близо в тъмнината. От Скалата продължаваха да се сипят валма дим, синкави светлини проблясваха около Руната на опустошението.

Пътьом Габорн забеляза и други постове из полето — светлината на звездите се отразяваше от броните и шлемовете им.

Стигна при Скалбейрн. Върховният маршал бе оседлал коня си и стоеше в тъмното, стиснал пиката в едната ръка и юздите на коня в другата. Гледаше изпълнен с копнеж над полята. Маршал Хондлър стоеше до него. Намираха се на около една миля от Скалата на Мангън.