Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Бинесман пристъпи и огледа елена.

— А сега — тихо каза той — погледни в очите му. Вгледай се дълбоко в тях и ми кажи какво виждаш.

Ейвран продължи да гали стария елен и да го чеше под челюстта. Никога не си беше представяла, че е възможно да се приближи толкова до едно диво животно и да го накара да се държи като питомно. Но си спомни как Бранд често й казваше, че е способна на нежност дори с грааците.

После се взря в тъмнокафявите му очи и погледна дълбоко зад тях. Замириса й на хора — на вълнени наметала и конска пот, и метална броня, и киселата миризма на човешка плът. Прииждаше силна в ноздрите на елена и мускулите му неволно потръпнаха. Спомняше си някакъв стар лов — лая на кучетата, докато бягаше от стрелците. Животното се дръпна назад, готово да скочи и да побегне.

— Страх — промълви Ейвран. — Страхът на елена е нещо ужасно. Толкова много хора има днес из горите, Владетели на руни, препускащи наоколо. Това го кара да е нащрек.

Бинесман се изгърби на тоягата си до нея, а Ейвран пусна елена да си отиде. Той направи няколко дълги скока, спря в края на леса и вдигна високо глава, замръзнал за миг в профил. После влезе кротко под сенките и започна да пасе.

— Много добре — каза Бинесман. — Притежаваш сила, каквато на мен никога не ми е била достъпна. Никога не съм могъл да повиквам животни и никога не съм могъл да гледам в човешки умове. Винаги е трябвало да се примирявам с разговора с тях.

— Но… как ме погледна само, когато се срещнахме! Сигурна бях, че знаеш какво си мисля.

— Е, добре. Когато човек остарее колкото мен, не му трябват Земни сили, за да чете умовете на децата. Моят наставник — каза Бинесман, — от друга страна, често използваше силите си. Надничаше в умовете на птици и зайци, за да разбере кой е минал по пътеката преди него или кой би могъл да го преследва…

Сенките вече се бяха удължили. Нощта загръщаше земята. Сладкият мирис от полята долу се смесваше с мириса на елова кора и суха шума в леса. Диви гълъби гукаха сред хълмовете.

Бинесман и Ейвран седнаха в тревата. По черната равнина като диаманти горяха лагерни огньове, странни синкави сенки блуждаеха горе, по Скалата на Мангън.

През деня Ерин и Селинор яздиха без никакви проблеми, но заобикалянето на Белдинук ги забави, защото дори подсилените им коне не можеха да се справят лесно с коритата на пресъхналите дерета и стръмните пътеки. До стъмване бяха заобиколили най-южния край на Белдинук и наближиха равнините на Флийдс. Трупаха се кълбести облаци и скоро тъмнината и приближаващата се буря отново ги забавиха.

Спряха в един крайпътен хан и за първи път през този ден ядоха прилична храна: ръжен хляб и печени в розмарин скорци. В тавата имаше и лук и пащърнак, задушени в масло и мед.

След вечеря си легнаха и се прегърнаха. Селинор не я пускаше и Ерин се зачуди. Никога досега не беше заспивала в прегръдката на мъж. Допирът му й харесваше, но знаеше, че сънят няма да е кротък. Зачуди се колко време им трябва на мъжете и жените да спят заедно, преди да им омръзне.

Селинор изглеждаше разсеян, Ерин — още повече.

— Утре е денят — прошепна той. Тя знаеше какво има предвид. Утре щяха да стигнат в Южен Кроудън, може би късно следобед. — Щяха да се срещнат с баща му и да се помъчат да разберат колко дълбоко го е поразила лудостта.

— Обещай ми, че няма да правиш нищо прибързано — помоли я Селинор. — Баща ми винаги е бил добър човек. Като бях дете, се държеше добре с мен. Ако е полудял, остави ме да се оправя с него по своя си начин.

Ерин знаеше какво иска. Селинор беше казал, че дядо му навремето полудял и бил затворен под замъка, докато накрая не починал от старост. Явно беше семейно проклятие. Селинор бе обещал на баща си, че ако проклятието един ден го сполети, ще го затвори по същия начин. Не му завиждаше.

— Добре — отстъпи тя. — Но внимавай. При някои хора можеш да видиш лудостта в очите им. Други могат да я крият. Баща ти е опасен.

Селинор кимна. Баща му заговорничеше против Земния крал и вече бе успял да си спечели поддръжка. Андърс твърдеше, че Габорн е нагласил смъртта на баща си, за да вземе трона.

— За нас баща ми не е опасен — каза Селинор. — Той само е… объркан. Ще поговоря с него.