Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Трябва ли да си намеря днес?

— Не — засмя се Бинесман. — Тоягата ти е важна, а тук, в подножието на планините, има всякакви дървета. Само това е причината, поради която ти го споменах — да си подготвена в момента, в който усетиш, че дърветата те зоват.

Приближиха до втори малък поток.

— Виждаш ли жълтата детелина? — Ейвран кимна. — Някъде я наричат комунига. Ако разтриеш златните й листа между пръстите си и я наложиш върху разширени вени, можеш да ги изцериш за няколко мига. Може също да лекува отоци и да се добавя в компрес от агнешко ухо, за да спре кървенето от рани.

Конят прескочи потока, а Бинесман каза:

— Колкото до върбите, може да не искаш да си направиш тояга от тях, но можеш да правиш от листата им чай, който облекчава повечето болки, включително от слабо сърце. Смятам, че е най-добре да се берат посред лято. Някои бабички белят кората на върбата, за да я използват, само че така дървото умира.

Ейвран знаеше за върбовата кора, разбира се. Чародеят дръпна юздите и слезе от коня си.

Откъсна листата от едно цвете с пурпурни цветчета по краищата и светложълти в средата.

— Това е горска теменуга. Наричат я още „сърдечниче“. Някои глупави момичета на твоята възраст я използват за любовна отвара. Лично аз смятам, че чистата коса и ласкавата усмивка вършат същата работа. Но ако подъвчеш няколко минути свежите й листа, ще видиш, че на сърцето ще ти олекне и грижите няма толкова да ти тежат.

Ейвран лапна листата. Бяха леко лютиви и гръдният й кош сякаш се разтвори и й позволи да диша по-леко. Задъвка ги мълчаливо. Бинесман отново се качи на коня и продължиха.

— Ако пък някой те гони, вържи от утринничето на възел и го хвърли по пътя зад себе си — заговори Бинесман. — Враговете ти ще се оплетат из храстите.

Още дълго той й изреждаше качествата на еньовчето и лайката, на състарените цветове, както и на младите. Конят му изкачваше хълм след хълм, докато не стигнаха до гората. Там спряха в сянката на няколко елши. Сред по-високите хълмове се виждаха червените листа на клена, потъмнялата шума на брезите, зеленото и синьото на борове и смърч.

Ейвран огледа полята на юг. Скалата на Мангън се намираше на мили от тях и тя извика изумена:

— Оттук халите изобщо не се виждат!

— Помага да погледнеш на проблема в перспектива, нали? — каза Бинесман. — Отблизо са чудовища, надвиснали над теб с кръвясали нокти. Но оттук… Земята ги поглъща.

Ейвран зарея поглед в далечината. Не знаеше какво да каже. Слънцето бавно се спускаше на запад и мяташе дълги сенки. Сега можеше да различи гънките и извивките по повърхността, които не бе забелязала на дневната светлина. Въздухът започна да става по-хладен.

— Габорн иска да отида с него в Долния свят. Сгреших ли, че се съгласих?

— Какво казва сърцето ти? — попита я Бинесман.

Ейвран се замисли. Не беше го забелязала, но всичките тревоги, всичките й страхове, които днес я бяха парализирали, изведнъж бяха изчезнали, облекчени от дивата теменуга. За първи път се почувства някак способна да погледне с ясен ум проблемите си.

— Не ме е страх. Вече не.

— Добре — каза Бинесман. — Ти не си детето, което ще отиде в Долния свят… ти си Земен пазител. Земята може да те скрие. Земята ще те изцерява. Земята ще те направи своя. Трябва да разбереш това. Ти вече не си дете. Ти си могъщ чародей. А аз ще дойда с теб, разбира се, също и Пролет.

— Хубаво. — Ейвран изпита истинско облекчение.

— Но трябва да ми обещаеш нещо — каза Бинесман. — Трябва да ми обещаеш, че няма да забравяш какво си.

— Магьосничка ли?

— Земен пазител. Ти си тук, за да опазиш малките неща на този свят.

— Да? — Усещаше по тона му, че нещо е сгрешила.

— Не позволявай на Габорн да те подведе. Ти не си тук, за да се биеш с хали — в това поне мога да те уверя.

— Аз защитавам хората — възрази Ейвран.

— Да защитаваш своя вид е съвсем естествено — отвърна Бинесман. — Но не човечеството е твоята област. Не си призована, за да служиш на него.

— А ти откъде знаеш? — попита Ейвран.

— Защото то е моята област — отсече Бинесман. — За всеки вид има само по един Земен пазител. Да надзиравам и изцерявам човечеството е моя задача. А ти… все още не знам за какво си тук.

— Но ти остаряваш — каза Ейвран. — Какво ще стане, когато умреш? Няма ли да ти трябва заместник? — Харесваше й мисълта да продължи след него.

— Когато Земята престане да се нуждае от службата ми — каза Бинесман, — тогава ще бъда освободен. Не преди това.