Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Спорът позатихна. Отзад се чуваше пъшкане и удари на дърво в дърво — капитанът на Габорн продължаваше да обучава вайлда. Беше показал на зелената жена как един Владетел на руни използва тоягата, за да халоса врага си по главата. Сега я учеше как да я развърти така, че да отблъсне многобройни нападатели. Макар да нямаше дарове на мускул, зелената жена бързо усвояваше опитните му движения.

Изведнъж заговори гласът на разума. Беше Джеримас.

— Приказваме си вече от няколко часа и всеки път, когато предложим някакъв план, кралят ни казва, че Земята го забранява. Сигурни ли сме, че изобщо искаме да свалим халите от скалата?

— Какво искаш да кажеш? — попита Скалбейрн. Грамадният воин седеше на един камък и точеше бойната си брадва. Килна глава на една страна да чуе отговора.

— Искам да кажа — заговори Джеримас и се наведе напред толкова, че дългата му сребриста брада помете коленете му — че според Ейвран халите страдат от жажда. Слязат ли от тая скала, те най-вероятно ще се отправят към най-близката питейна вода — водата, която оставиха при Карис. Може би затова Земята ни забранява да ги нападнем.

— Тъй де — каза кралица Херин. — Аз казвам да ги оставим да седят там, докато не изсъхнат като пастърма.

— Не можем да чакаме — заяви Габорн. — Имам си по-големи грижи от Карис. Трябва ми Майстора на пътя.

— В името на всичко скъпо, не мисля, че ще тръгнат назад към Карис — заговори Ейвран. — Снощи в планините беше много студено. Ще ги е страх да навлязат отново в тях.

— Времето се обърна — обади се Скалбейрн. — Тази нощ няма да е толкова студено.

— Халите не знаят това — отвърна Ейвран. — За тях времето е загадка. За тях времето е просто нещо, което се случва.

Старият Джеримас рече:

— Ако халите съвсем се отчаят, може като слязат от скалата, просто да нападнат с цялата си мощ. Трябва да им оставим път за бягство, който ще изглежда безопасен за тях.

— Съгласен съм — каза Габорн. — Ще им оставим отворен път на юг… за известно време. — Пустите области на Мистария на юг бяха почти необитаеми. Най-голямата крепост беше Хейбърд, но нея вече я нямаше. — Но все пак бих искал да разбера какво може да ги накара да слязат от скалата.

Ейвран вдигна очи. Всички я гледаха с очакване. Тя поклати глава.

— Не знам. Не мога да разбера какво правят горе. Само Бойната тъкачка знаеше как да изгради Руната на опустошението.

— Бързо се учат — каза Габорн. — Може би тази нова водачка се чувства уверена.

— Ще ти кажа какво може да ги свали от тази скала — обърна се Скалбейрн към Ейвран. — Страхът. Трябва да ги е страх повече да останат там, отколкото да слязат. От какво се страхуват халите в Долния свят?

Ейвран изцеди всички образи, които можа. Имаше много неща. Спомни си как една хала беше настъпила някакво същество, заровило се в земята. Беше едно такова дълго, с тънка опашка, която стърчеше нагоре. Опашката беше пронизала крака на халата и дребното същество беше пръснало вътре яйцата си.

Бойната тъкачка беше използвала заклинание, за да изгори яйцата, но раната бе прекалено дълбока и яйцата вече бяха проникнали в кръвта на халата. Скоро хиляди паразити щяха да започнат да се люпят в нещастната хала, така че трябваше да я хвърлят в една яма.

Имаше и други обитатели на Долния свят, от които халите се бояха и ги заобикаляха със страхопочитание.

Но едно нещо й дойде на ума повече от всичко друго.

— Дим!

— Разбира се — каза Скалбейрн. — Пушек, в затворен тунел. Ще убие халите толкова бързо, колкото убива хора.

Габорн поклати глава.

— Карис гореше, но халите не побягнаха. Страх ги е от дима, но не чак до обезумяване.

Изведнъж Ейвран видя някакъв несвързан образ — как Пастира държи шепа яйца на паяк и ги обръща едно по едно така, че течностите вътре да не могат да се утаят и яйцата да се излюпят. Когато наоколо нямаше други хали, той ги тикаше в устата си.

За нейна изненада, спаси я Бинесман.

— Дами и господа — каза чародеят, — боя се, че моята подопечна ще трябва да ви остави за известно време.

Хвана Ейвран за ръката и я издърпа от кръга.

— Бинесман? — попита Габорн изненадано.

Но чародеят заби тоягата си в земята.

— Искате твърде много от момичето. Тя не е воин, нито е ваш съветник. Тя е Земен пазител. Време е да започне уроците си.

— Не можеш ли да изчакаш? — настоя Скалбейрн. Тонът му намекваше, че е готов да се сбие с чародея.

— Мисля, че не — отвърна Бинесман. — Урокът е важен. Свързан е с подчинението и с това да не забравяш кое е мястото ти на този свят.