Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Габорн се надигна, готов да възрази на магьосника, но Бинесман вдигна показалец към гърдите му.

— Става дума за подчинението , милорд. Вие не сте воин на Земята повече от това дете. Когато дойде време да ударите халите, Земята ще ви предупреди, както стана и преди, или може би вече някоя гръмоносна буря иде насам и ще изхвърли халите от скалата. Повярвайте ми — или повярвайте на Силите, на които служим. Земята разбира опасността по-добре от вас и ще подготви изход. Ние трябва само да изпълним своята роля, когато той се появи. Така че засега ви съветвам всички вие, благородни господа, да си отдъхнете. Нахранете се. Нахранете конете си. Изиграйте някоя партия шах, да речем.

Габорн се усмихна на чародея, после му намигна и кимна.

— Това е най-добрият съвет, който чух през този следобед.

Ейвран не можа да го проумее. Знаеше колко отчаяно иска Габорн да слезе в Долния свят. Времето изтичаше.

Но ето че се съгласи да губи време с надеждата, че Земята сама ще го поведе. Струваше й се твърде рисковано.

Бинесман отведе Ейвран при коня си и й помогна да се качи на седлото.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Горе в планините, да започнем обучението ти.

— Пролет може ли да дойде с нас? — Зелената жена продължаваше да се упражнява с капитана. Той беше оставил тоягата и сега я учеше как да борави с дълго копие.

— Тя има да върши по-важни неща — отвърна Бинесман и кимна одобрително.

Качи се зад Ейвран и пришпори сивия имперски жребец през степта. Златистите поля сякаш се разстлаха под конските копита и станът на Владетелите на руни скоро остана зад тях.

— Защо ме измъкна от тях? — попита Ейвран.

— Габорн попрекали — отвърна Бинесман. — Иска да нападне, въпреки че Земята му го забранява. Трябва да си получи урока. А ти трябва да си починеш.

Отговорът му звучеше смислено, но Ейвран не можеше да се отърве от чувството за вина. Искаше й се да помогне на Габорн.

Бинесман посегна зад седлото, измъкна старата си дъбова тояга от калъфа отзад и я подаде на Ейвран.

Веднага щом я докосна, тя усети, че… дървото пулсира под пръстите й. Сякаш докосваше живо дърво, сгряно от слънцето на някой хълм. Погледна тоягата. Беше дълга може би пет стъпки, направена от дъбов клон, който се беше излъскал до оранжево-кафяво от дългото държане. Близо до върха й за дръжка беше намотано парче кожа и каишките, които го стягаха, бяха украсени с четири големи мъниста — едно изковано от сребро, едно от желязо, едно издялано от кост на хала и едно от обсидиан. Чворът на върха не беше с някаква сложна украса, само няколко руни, грижливо врязани над дръжката. Нямаше дупки от дървесни червеи, нито пукнатини или петна от изгоряло. Общо взето, съвсем проста тояга. Но Ейвран усещаше напиращата в нея сила.

— Усещаш ли я? — попита Бинесман. — Земна сила е вързана в тази тояга.

— Да.

— Трябва да си намериш своя тояга. Всеки клон ще свърши работа. Трябва само да помолиш някое дърво за него.

— Всеки клон ли? — запита Ейвран и изгледа няколкото върби покрай потока.

— Е, не съвсем всеки — отвърна Бинесман. — Трябва да намериш този, който е подходящ за теб.

— Има ли значение какъв е видът? Мога ли да си взема клон от върба?

— Върбовият клон е добър — каза Бинесман. — Чародей, който носи върбова тояга, ще е силен в целебните си изкуства и ще е тясно свързан с Водата. Изпитваш ли влечение към върбите?

Ейвран огледа върбите и листата им. Не изпитваше влечение към тях, както например я привличаше възможността да спи в земята.

— Не. Ти си имаш дъб.

— Дъбът е силен, устоява на Огъня — каза Бинесман.

Ейвран го изгледа през рамо. Имаше някакъв странен тон в гласа му, почти като дълбока почит към дъбовете.

— А другите дървета? — попита тя. — И те ли имат определени сили?

— Не бих ги нарекъл „сили“. Различните дървета имат различни характери. Дървото, което ще избереш, дървото, което ще избере теб, е нещо като оценка за един Земен пазител. Твоят избор ще ми предложи някои изводи за способностите, които ще развиеш.

— Има ли някои дървета, които ти не би поискал?

Бинесман се намръщи.

— Някои са по-слаби от други. Има някои, които не бих поискал… Но не искам повече да ти говоря по този въпрос, дете. Не искам да влияя на решението ти.

Ейвран погледна назад към върбите. Изглеждаха хубави, с преливащите в злато листа. Прехапа устна. Не, не върба.

Не се чувстваше привлечена и от дъбовете, които се издигаха като самотни стражи, с кривите им клони и целите увити с бръшлян. Озърна се бегло и към бодливите глогове, накацали над издадените скали.