Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Няма ли аз да те продължа?

— Не. Когато си отида, човечеството или ще бъде спасено, или унищожено. Но и в двата случая опасността ще е приключила.

Ейвран вдигна очи и въпреки листата на теменугата думите му я изпълниха с тъга. Какво ли изпитваше той, след като знаеше, че носи такова бреме на раменете си?

— Как можеш изобщо да говориш за това? — удиви се тя.

— Ако човечеството бъде пометено — отвърна Бинесман, — ще скърбя. Но след време на мястото му ще се появят друг вид хора. Те може да са толкова различни от нас, колкото ние сме спрямо расата на тот. Но животът ще продължи.

Бинесман се загледа към войските на Габорн при Скалата на Мангън. Сините му очи изглеждаха неестествено ясни на гаснещата светлина, сенки изпълваха всяка бръчка по лицето му.

— Е, момиче, да се залавяме за работа.

Учи я цял час. Извади от джоба си няколко малки ахата и ги сложи на земята.

— Извинявам се, че са ми само тези. Толкова малки камъчета не вършат кой знае каква работа, но все пак са добре дошли.

Нарисува няколко руни в пръстта около камъчетата, след което призова образи в тях. Отначало бяха само планински ридове, видени отдолу — сини отдалече, с бели шапки сняг. Ейвран погледна нагоре по склона и видя същите ридове високо горе.

Но Бинесман започна да размества камъчетата. Всеки път, щом поставеше някое на ново място, гледната точка се променяше. Тя видя пътищата, които бяха изминали тази сутрин, докато следваха дирята на халите — но все едно че е застанала на някоя стръмнина и ги гледа отгоре. От камъчетата се понесе шумът на вятъра над хълмовете и тя усети мириса на огъващите се между скалите борове.

„Камъните ми показват какво виждат камъните“ — осъзна тя.

Видя и още неща, не само пътищата. Видя езера и хълмове, една мечка, тичаща по билото — пъхтеше задъхано. Видя коларите, подкарали фургони на юг от Карис: колелата скърцаха, конете цвилеха; видя и дълга колона хора, бягащи от града.

Бинесман местеше енергично камъчетата, сякаш търсеше нещо по-специално. Накрая тя забеляза някакво смътно движение в долината. Бинесман намести камъните си, извъртя един от тях. Гледката се доближи. Ейвран видя рицарите на Скалбейрн сред планините — връхлитаха срещу една пурпурна магесница от една височина. Вече се стъмваше. Бяха я обкръжили тридесет мъже и чудовището ровеше в чимовете, отчаяно се мъчеше да се спаси, като се зарови в земята.

Малко по-надолу по склона лежаха мъртви осем оръженоски.

— Точно това търсех — прошепна Бинесман. — Габорн прати конниците си да избият всички хали, които може да са избягали. Изглежда, са намерили няколко.

— Девет — каза Ейвран. Халите в повечето случаи се движеха на тройки или на няколко пъти по три. За важна мисия деветката беше минималният брой.

Няколко души изскочиха от дърветата и нападнаха с пиките си халата откъм гърба. Ейвран не само ги виждаше, но чуваше виковете им, дрънченето на бронята, тропота на конските копита, плясъка на крилете на подплашена яребица, хрипливия дъх на халата.

След като всичко приключи, Бинесман размаха ръце над ахатите и образите изчезнаха. Изглеждаше замислен.

— Значи Габорн беше прав. Халите на Скалата на Мангън се опитват да отвлекат войските му.

Ейвран знаеше, че опасността съвсем не е отминала. Може би Габорн беше спечелил една малка победа, но халите на скалата бяха над шейсет хиляди и нямаше да чакат дълго.

Бинесман премести три от камъчетата и й каза:

— А сега погледни сама в тях и се постарай да привлечеш образ. Не се опитвай да си представиш ясно това, което ще видиш. Преместих камъните така, че нищо от това, което показах, няма да се появи отново. Искам просто да се разтвориш за онова, което те ще ти покажат. След като отключиш силата им, можеш да промениш гледната точка, като ги преместваш.

Дълго време й даваше такива указания, но колкото и да се стараеше, Ейвран не можеше да извика никакъв образ. Мъчеше се да си представи разни неща, опитваше се да не си представя нищо — все едно.

Камъните си оставаха просто камъни.

Накрая Бинесман ги прибра в джоба си и й рече:

— Не се тревожи. Може пък след време да развиеш това умение.

— А ако изобщо не се науча? — попита Ейвран.

— Не всички чародеи имат нужда от всички сили — утеши я Бинесман. — Ти вече имаш дар, какъвто аз нямам: можеш да научаваш неща от халите. Този дар е много странен… могъщ, бих казал.

Въздъхна и я погледна умислено.

— Знаеш ли… Нещо друго ми хрумна. Опитай това: затвори очи и си представи сърна в гората. Сърна, елен… какъвто и да е.