Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Ейвран го послуша. Отначало се опита да си представи петнисто сърне, полегнало сред зелена папрат.

Но спомените на Пастира продължаваха да се носят в ума й и вместо да види сърне тя видя друга сцена — как се учи да изкормва една от големите рогати буболечки. Господарката й беше обяснила как да го прави: „Най-напред й откърти плочата на главата, за да стигнеш до мозъка“.

Ейвран се присви от спомена, който я връхлетя. Примига за миг — мъчеше се да извика образ на сърна.

Представи си елен — огромен, с големи разклонени рога.

— Получи ли се? — попита Бинесман.

— Да.

— Добре. Задръж образа в ума си. Не мисли за нищо друго. Опитай се да видиш животното отблизо, представи си го в подробности. Има мъжки и женски, стари и млади, с различни цветове и оттенъци. Как изглежда? Какви звуци издава? Как мирише? Какво го отличава от другите? Задръж образа в ума си и не мисли за нищо друго.

Ейвран опита. Представяше си елен — стар, със сребърни косми в козината, с разкъсано от битка дясно ухо. Имаше шест разклонения на левия рог и осем на десния.

Образът стана толкова жив, че тя можеше да види дори разширените му дишащи ноздри, как навежда глава и маха с опашка заради някакъв странен мирис. Надушваше миризмата му на мускус, силна в сезона на оплождането.

Представяше си го в ума си, докато не го чу. Появиха се звуци и отначало тя не беше сигурна дали просто не си ги представя… сумтенето му, докато душеше из въздуха за нейната миризма. Чу го как прошумоля през някакъв храст, настъпи суха клонка и направи два скока надолу по хълма, като че ли уплашен от собствените си звуци.

Но звукът не беше въображаем. Беше сигурна в това. Пукотът на скършената клонка отекна на два пъти в ума й. Първия път дойде силен и ясен, сякаш го чу с ушите на елена. Втория път беше далечен, горе по хълма. Същото важеше и за скоковете му.

Чувстваше го, сякаш… не просто го чува. Чувстваше го, сякаш го извлича от някакъв сън и му придава облик.

Изчака, пълна с нетърпение и с разтуптяно сърце, докато не долови тропота на приближаващите се копита. Очите й все още бяха затворени.

— Протегни ръката си — заповяда Бинесман.

Тя го направи. Протегна я с дланта нагоре и еленът се приближи. Влажните косми на муцуната му се отъркаха в китката й, топлият му дъх се плъзна по дланта й.

— Сега отвори очи — нареди й Бинесман.

Ейвран го направи и ахна. Беше очаквала, че от зова й се е появил елен. Някакъв елен.

Но еленът, който ближеше ръката й, беше точно онзи, който си бе представила.

Тя го погали по муцуната и еленът не се дръпна от допира й, сякаш беше питомен.

— Аз ли го направих? — попита Ейвран.

— Ти как мислиш?

— Не, не е възможно да съм го направила аз. Но толкова прилича на…

— Ти си го представи, защото беше наблизо. Умът ти го потърси и го намери, а той отвърна на твоя зов. Тази сила е твърде обичайна за Земните пазители. И тъй като я притежаваш, все по-силно съм убеден, че си тук, за да закриляш някой вид животно.

— А не камък? — заяде се Ейвран.

Но урокът на Бинесман не беше свършил. Той каза строго:

— Това не е дреболия. Всеки Земен пазител си има своя задача и всяка е от еднаква важност. За да отговори на призванието си, всеки Земен пазител развива различни сили. Аз никога не съм могъл да призовавам животни. Малкото, което знам, е чуто оттук-оттам. Но ти си доста силна. Изпитах те с елен и ти го извика още първия път.

— Те трудни ли са?

— Колкото по-сложен е интелектът, колкото по-остър е умът, толкова по-трудно е да повикаш едно животно. Ако се беше провалила с елена, щях да те пробвам с мишка или с бръмбар.

— Значи еленът е по-труден от мишката, а човекът по-труден от елена?

— Само най-великите могат да призовават човек.

— А могат ли да бъдат призовани дори когато са мъртви? — Мислеше си за Бранд, за Роланд и за майка си.

— Могат — отвърна Бинесман. — Но то е съвсем различно от призоваването на живо същество. Много по-лесно е да повикаш мъртвец. Дори и аз мога да го направя.

— Наистина?

— Че кой според теб призова духа на Ерден Геборен при Лонгмът? — Посочи с пръст към гърдите си.

Ейвран се замисли. Нейното призоваване приличаше на истинско чудо.

— Може ли едно същество да откаже на призива?

— Да — отвърна Бинесман. — В известен смисъл този елен тук си мисли, че е дошъл по свое желание. И е така. Ти извърши повикването, а еленът на свой ред се отзова. Но можеше да откаже.

Ейвран постави ръката си на муцуната на животното и се усмихна.