Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

А точно сега главата й бе готова да се пръсне. Думите на бухала я бяха пронизали. Това не беше сън. Думите, изречени от птицата, не бяха познати. В цял Роуфхейвън не съществуваше дума за съществото, наречено локъс.

Но в миг на просветление тя разбра. Локъс бе същество, настаняващо се в ума на зъл човек или на звяр. Проникваше като паразит, но скоро установяваше пълен контрол над приютилия го.

Сред тях Асгарот беше велик владетел, зло, съществувало от незапомнени времена. Не беше Сияен на мрака. Беше нещо много повече — могъщ слуга на черен господар. Хиляди и хиляди Светове на сянката бе помогнал той да се унищожат, в една война, която щеше да бушува във вечността.

Крал Андърс вечеряше. Изведнъж смъртни писъци на мъже изпълниха замъка.

Идваха от върха на кулата и се вихреха надолу по стълбищната шахта. Вятърът отнасяше звука към Голямата зала, после отново го завихряше нагоре през комина.

За не добре настроено ухо звучеше само като стенещ вятър. Но Андърс слушаше този звук през целия следобед.

За миг огънят лумна.

Жената на Андърс усети полъха и промълви:

— Сили небесни!

Андърс се беше надявал да чуе и женски смъртен вик. Но в писъците се смесиха само пет гласа и всичките бяха мъжки.

Андърс вдигна бокала с вино към късните си гости: херцог Стоут от Лонък и принц Грюненсен от Ейремот.

Принцът говореше. Беше едър и снажен момък с мека тъмна коса и с момичешко поведение.

— Не мога да понасям пътуването с кораб. Последния път, когато се качих на един, трюмът му се оказа пълен с плъхове. Те, знаете ли, разнасят болести. Затова пътувам само по суша. В хановете поне торбаланците им смъкват бройката.

— Мислех, че в Ейремот е твърде студено както за плъховете, така и за торбаланците — подкачи го херцог Стоут.

— Милорд — изсъска жената на Андърс в ухото му, притеснена от обрата на разговора на трапезата.

Той се усмихна. Разговорът със сигурност щеше да се обърне към по-гадни неща от плъховете.

— Вдигам тост — каза крал Андърс — за приятелите от далечни страни.

Гостите се усмихнаха; бяха пияни. Вечерята бе минала кротко, в муден разговор, изпълнен с дълги паузи. Андърс се извини, излезе и се качи на кулата си.

Там постоя, загледан на юг. Йоме беше толкова далече. Почти нищо не можеше да направи оттук.

Нападението му бе минало тромаво, неелегантно. Господарят му не беше доволен. Може би…

Дълго време мисли за плъхове. Огромни плъхове, черни като въглени, ровещи под къщите. Тлъсти плъхове по кейовете, гризещи рибешки глави. Хлъзгави плъхове из горите, катерещи се по дърветата. Плъхове, разнасящи мор и болести.

Изведнъж му хрумна нещо. Мъжете, достатъчно податливи на заклинанията му, че да се бият на негова страна, бяха малко. Вече беше използвал трима. Но войните не винаги се водеха с хора и оръжие.

Дали все пак да не изпрати плъхове? Да предизвика мор на цял народ — старите, болнавите, жените и децата?

В един ясен ъгъл на съзнанието му човекът, който някога бе Андърс, извика: „Това е чудовищно!“

Андърс се смяташе за корав човек. Беше крал, в края на краищата. Едва дванадесетгодишен бе осъдил на смърт един разбойник. Беше се сражавал в битки.

Беше изпратил мъжете да убият Йоме, без много да се замисля.

Но никога не беше причинявал смърт на невинни, и то така масово.