Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Но аз мислех, че ще са по-нататък… на запад — каза Мирима.

— Те просто са на запад от Стара Фереция.

— Но нали там имало блата и тресавища.

— Започват ей зад онова възвишение — увери я Боренсон и посочи един хълм, на който все още стърчаха като кучешки зъб останките от древен замък. — Това там е Кулата на Уоглън.

Мирима потръпна. Знаеше приказките. Преди много време земята тук била почерняла от тот и веднъж реката се напълнила с кръв. Цели три месеца армиите на Фалион се сражавали, за да смъкнат обсадата им и да си върнат кулата, а накрая открили, че невястата на Фалион е загинала вътре.

Кой знае защо, беше очаквала, че Кулата на Уоглън още ще стои. В старите приказки тя изглеждаше обитаема. И освен това си беше представяла, че ще види грамади от кости по земята наоколо.

Почувства се неподготвена за новите неща, които научаваше от Боренсон. Беше мислила само как ще стигнат в Инкара, но не и за опасностите дотам. А щеше да има блата, пълни с духове, и планини, криещи други опасности.

— Не можем ли да заобиколим Западните земи? — попита тя.

— Ще е по-бързо, ако минем през тях — отвърна той, явно развеселен, че я вижда уплашена.

Поостанаха малко, докато решат какво да вземат със себе си на юг. Боренсон беше намерил злато в кесията на баща си и увери Мирима, че в град Батен близо до Алкаир ще си вземат всички запаси, които ще са им нужни. Докато си говореха, Йоме тръгна да се разходи край реката.

Когато стана време за тръгване, Мирима отиде да я потърси. Нагази по една тревиста пътека край реката и подплаши ято диви патици.

Замириса й на ябълки някъде сред близките храсти — тя тръгна натам и намери Йоме, опряла гръб на една ябълка и загледана на северозапад. В тревата лежеше главата на статуя на древен цар и се взираше нагоре с празните си очи. Съборени от вятъра и наядени от сърни жълти ябълки покриваха като килим земята около Йоме. Кралицата замислено дъвчеше една. Слънчевата светлина, сипеща се през златистите листа, беше пронизващо ярка.

— За краля ли се тревожите? — попита Мирима.

— Не. Мислите ми са много по-егоистични.

— Нима? Това е добре.

— Добре ли? — Йоме се обърна и се взря в очите на Мирима. През последните три часа беше толкова улисана, че не бе разменила нито дума с никого.

— По този начин няма да се терзаете толкова.

— Е, мисля, че се справям. Просто се чудех дали Габорн ще отдели една мисъл за мен този следобед.

— Сигурна съм, че ще мисли за вас.

— Точно в това е бедата — каза Йоме. — Ще мисли за мен и ще знае дали съм в безопасност и къде съм.

— Така предполагам — отвърна Мирима.

— А бих искала да тръгна с вас — сподели Йоме. — Джеримас каза, че посланието трябва да се предаде от най-близкия човек на Габорн.

— Габорн не може да рискува с това — увери я Мирима.

— Знам. След като вече разбра, че нося сина му, ме изпраща на „безопасно място“. Не се съмнявам, че ще иска да си лежа удобно в леглото, докато дойде време да си разтворя краката и да му родя детето.

— Ваше величество! — Само че стъписаният тон, който Мирима се постара да вложи, не беше искрен.

Йоме отвърна със злобна гримаса и тъмните й очи светнаха.

— Щях да тръгна с вас, ако можех. Но Габорн ще разбере. Може дори да използва Земните си сили, за да ме задържи, и като загубя от ценното му време, може да поставя в опасност други хора. Не мога да го направя. Затова, изглежда, ще трябва да съм послушна.

— Поне ще сте в безопасност — каза Мирима.

— Няма по-безопасно място на света от това да си до Земния крал — възрази Йоме. — Там искам да бъда.

Йоме хвърли ябълката на земята и хвана ръцете на Мирима.

— Ще ми липсваш. Макар вече два пъти да спаси живота ми, мисля за теб като за нещо много повече от мой закрилник. Искам те за своя приятелка. Всеки ден ще моля Земята да ви води и да се върнете скоро.

— И аз ще мисля за вас — промълви Мирима. Беше й трудно да говори, почти нямаше какво да добави. Думите не стигаха. — Желая ви всичко най-добро в раждането на сина ви.

Йоме се усмихна и постави лявата си ръка на корема на Мирима.

— Дано и ти имаш свое дете.

Беше стара традиция в Хиърдън бременна жена да благославя по този начин своите бездетни приятелки. Просто добронамерен жест. Но Мирима усети как всяко мускулче по ръката на Йоме се стегна и бързо се отдръпна. За миг й се стори, че допирът на Йоме наистина може да напълни празната й утроба.

Йоме се засмя.

— Скоро ще стане, след като твоят съпруг вече… Съжалявам, ако съм те оскърбила или притеснила — бързо добави тя. — Знам, че със съпруга ти си имате неприятности. Просто… желая ти най-доброто.