Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— О, Велика светлина! Той ще ни избави!

Той продължи напред през врявата и суматохата. Виковете на продавачите замираха на устните им. Хората навсякъде се смълчаваха.

Радж Атън вдигна ръка.

— За какво е тази бъркотия? — извика на тълпата. Погледът му прикова един окаян човечец, предлагащ шепа рубини за толкова стара камила, че чак космите по муцуната й бяха побелели.

— Велики — отвърна мъжът. — Халите… излезли са на повърхността в Картиш! Предвожда ги самата Господарка на Долния свят…

Радж Атън кимна.

— Насам ли идат вече?

— Не, о, Светлина на вселената, много по-лошо е. Погибел се стеле над земята… пълзяща смрад, която убива всяко растение, щом го докосне. Движи се насам малко по-бързо от човешки ход — освен ако вятърът не я тласка по-бързо. Снощи ветровете духаха доста силно.

Радж Атън пресметна набързо. Халите бяха излезли на повърхността вчера призори и бързо бяха сътворили Печат на опустошението в Картиш, също както при Карис. Щом погибелта се разстилаше така бързо, можеше вече да е над двеста мили в диаметър.

— И покрива цял Картиш?

Опита се да си представи последствията. Храната за войските му щеше да е малко, така че нямаше да може да наложи обсада на укрепленията на чудовищата. Трябваше да удари бързо и с цялата си мощ. Ако халите успееха да завладеят рудниците с кръвния метал, това щеше да донесе рухването му.

Но имаше и други опасности. Мнозинството от неговите Посветители бяха приютени в Двореца на канарчетата, недалече от самите рудници. Те щяха да са изложени на риск.

„Вече съм мъртъв — помисли той. — Ако Посветителите ми загинат, загивам с тях.“

— Да, Просветлени. Погибелта покрива Картиш, и Мъятин също така. Но снощи ветровете я подкараха към Дармад и Ейвън. Скоро ще погълне и Драгоценните кралства. До вечерта всяко растение в тях ще загине.

Радж Атън не можеше да си представи насажденията с пипер край Ейвън почернели и сгърчени или градините с пасифлора на Дармад с окапала гнилоч под стволовете. Пчелниците на Озмол щяха да се съсипят, а също и лозята и джунглите, и оризовите насаждения при Вина.

Фермите и градините на южен Индопал, на Драгоценните кралства, бяха най-богатите на света. Ако те се съсипеха, още тази зима цял Индопал щеше да го сполети жесток глад.

— Всичко е съсипано — каза каифът. — Всичко е унищожено. Хората бягат колкото могат по-бързо, но погибелта се разпространява дори нощем. Простосмъртен човек, дори на кон, не може да я изпревари! А да чакаш да те догони е лудост, означава сигурна смърт.

— А моите воини?

— Към мините при Картиш се стичат армии — извика някой от тълпата. Беше един от войниците му, мъж в шафраново палто с извезания в червено триглав вълк. Но беше скрил връхното си палто под черно наметало, така че Радж Атън не беше го видял отзад. — Щурмът го води Айсала Пуснабиш, с три милиона пешаци и осемдесет хиляди пиконосци — всеки здрав мъж в Драгоценните кралства.

Пуснабиш беше най-довереният пълководец на Радж Атън — командирът, който пазеше неговите Посветители. Беше свикал всеки наличен боец, но почти всички от тези три милиона пешаци щяха да са обикновени войници и сигурно щяха да са му нужни няколко дни, докато се съберат.

Ако Господарката на Долния свят наистина предвождаше халите, ако бе изсипала проклятия като онази при Карис, простите войници щяха да изгорят като слама.

— Халите са взели Картиш вчера, така ли? — попита Радж Атън.

— Да, о, Премъдри — отвърна войникът.

— И Пуснабиш хвърля всеки мъж срещу тях?

— Както ви казах — потвърди войникът.

— И погибелта продължава да се разширява?

— Дори и в този момент — отвърна войникът. — Тръгнах на север от границите призори и с очите си видях опустошението.

Това можеше да означава само едно. Пуснабиш не бе успял да прогони чудовищата, не бе могъл да разруши Печата на опустошението. Може би просто не беше успял да разбие отбраната на халите. Може би не беше знаел какво трябва да направи или все още събираше войските си. Но Радж Атън подозираше най-лошото… Пуснабиш и цялата му милионна рат можеше вече да са мъртви.

А Радж Атън не можеше да стигне до Картиш преди полунощ — камилата нямаше да издържи. Навлезеше ли в опустошените земи, нямаше да има храна за животното.

А щом опустошението се разширяваше, щеше да става все по-трудно за всекиго да стигне до Картиш и да предприеме щурм срещу окопалите се там чудовища.

Оставаше все пак смътната надежда, че Пуснабиш и бойците му все още са живи, че Радж Атън все пак ще може да извърши щурм и да строши Печата на опустошението. Много смътна надежда.