Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Лордовете говореха за това дни наред — за малкото момче, дето нанизало с копието единствената свястна сьомга, докато цяла пасмина подсилени войници и Владетели на руни се изложили като глупаци.

„Ако бях хала — замисли се сега Габорн, — какво щях да направя?“ Всички хали бягаха точно по същата пътека, която ги бе довела тук преди два дни. Поне така изглеждаше.

Но една по-умна хала щеше да хване по друг път.

— Сър Ленгли, маршал Скалбейрн — привика Габорн двамата мъже. — Възможно ли е тази главна сила от хали да действа като примамка? Възможно ли е няколко други от тях да са оставили пътеката?

— Имах наблюдатели — отвърна Скалбейрн, — но е трудно да се каже със сигурност какво са направили през нощта.

— Пратете сто души да проверят за следи — нареди Габорн. — В частност, накарайте ги да претърсят назад, където халите се окопаха снощи. Освен ако не бъркам, някои от тях са изчакали, за да избягат. Хората ви трябва да убият всяка, която намерят.

— Да, милорд.

— А след като го направите, съберете лордовете на съвет. Ще трябва да свалим халите от скалата.

Габорн се обърна към Ейвран.

— Могат ли халите да изкопаят кладенец там?

— На Скалата на Мангън ли? — попита Йоме.

Не изглеждаше постижимо дори за Габорн. Скалата бе висока стотици стъпки. Но халите бяха неимоверно силни и можеха да включат в работа хиляди. Позицията им беше буквално непревзимаема.

Габорн се намръщи и се съсредоточи.

Изпита… нарастваща заплаха около част от хората си.

Погледна нагоре. Халите ваеха плитък купол на върха на Скалата на Мангън. Лепкавите бяха започнали да храчат въжета от пулп и да ги подреждат по начин, който му беше познат. От него се сипеше синкава мъгла, а отдолу проблясваха яркосини мълнии. Една огромна огнетъкачка изпълзя на върха на ваянието и вдигна кристалния си прът към небето.

Сърцето на Габорн сякаш замръзна.

— Правят нова Руна на опустошение! — ахна Бинесман.

На западните склонове на Анджа Бреал, в Долината на лотоса, се бе проснала Мейгаса, столицата на Стар Индопал. Този град не произвеждаше нищо освен хора — десетки хиляди хора.

Преди много векове раджите на Индопал бяха построили тук Двореца на слоновете, укрепление по поречието. Дворецът се издигаше на огромна сива скала, близо осемстотин стъпки висока. По основата на скалата се виждаха пиктограми на древен индопалски, отразили Вдъхновените текстове на древния раджа Пешаванджу. Текстовете образуваха изключително изящни шарки, на които се възхищаваха в цял Индопал. Наричаха ги „Каменната дантела“.

Според някои легенди текстовете били изсечени не от човешка ръка, а се появили една нощ, написани от самата Земя за онези, които се стремят към просветление.

Радж Атън погледна към двореца и прочете най-горния стих: „Преклони се пред Слонския трон, о, надменни пътнико. Ти, на твоята горда камила: знай, че си нищо.“

Словата поразиха Радж Атън със силата на поличба. Предупрежденията на Бинесман, начинът, по който Земните сили се бяха отдръпнали от него — дори неспособността му да хване наглия Вакъз Фааракин — всичко това изглеждаше доказателство, че Земята е против него. Сега надписът по камъка сякаш го опари.

Беше чисто съвпадение, че прочете точно този стих, разбира се. Зидарите на Пешаванджу бяха знаели, че търговците, пътуващи по Стария път на подправките, ще яздят камили и, разбира се, ще хвърлят поглед и ще прочетат стиховете.

Все пак го почувства като поличба. Спря камилата си да отдъхне и се загледа надолу към Мейгаса.

Градът беше възхитителен. Завладяването му бе най-върховният миг в живота му. Добре помнеше своето възшествие на Слонския трон тук, в двореца. Баща му, Аруна, веднъж му бе обяснил, че името Атън означава „Слънце“. Първоначално даденото му име, Авил, беше толкова обикновено, че Радж Атън се отнасяше към него с презрение. Затова, когато завладя Слонския трон, той се преименува на Радж, „Владетел“, като всички крале на Индопал. Така, в деня, в който завзе столицата на Индопал, той стана известен по целия свят като „Владетеля слънце“.