Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Воин от Света на сенките, зова те!

Думите не просто изкънтяха в ушите й, те проговориха на плътта й и затрептяха в костите й.

„Сънуваш — каза си тя. — Събуди се.“

И се озова отново сред леса под яркосиньото небе. Селинор яздеше до нея — конете им си пробираха пътя през валчестите камъни по пресъхналото корито на потока. Една катеричка заситни нагоре по ствола на близкия бор.

Сърцето й биеше лудо. В спомена си все още миришеше мускусния дъх на хралупата под огромния дъб и чуваше тътена на гръмотевиците. И в душата й се надигна увереност, че някъде, в някакъв далечен свят, нещо е намерило камата й.

— Като за малко момиче — отвърна Габорн на Ейвран, — си пълна с лоши новини.

Усмихна й се обезпокоено, погали я по лицето и се замисли за онова, което предвещаваха думите й.

Като Земен крал, Габорн беше тръгнал към Карис с надеждата да спаси своя народ. Беше успял да го постигне по бляскав начин. Но междувременно бе привлякъл внимание към себе си. Врагът знаеше името му и щеше да дойде, за да го унищожи. Бинесман го бе предупредил, че колкото повече хора иска да спаси, толкова повече враговете му ще искат да унищожат него. Може би освобождавайки Карис бе поставил началото на битка, която щеше да унищожи света.

Това не беше го премислил.

Зачуди се над собственото си благоразумие. Ето че и сега се канеше да срази тази Единствена истинска господарка. Възможно ли бе, ако го постигне, да предизвика с това същата тази катастрофа, която се мъчеше да избегне? Не, не го вярваше. Самата Земя бе прошепнала в душата му, че това е верният път.

Все пак го гризеше съмнение. Беше изгубил повечето си сили и сега се чувстваше осакатен. Възможно ли бе да е сгрешил в плановете си?

Вдигна очи към Скалата на Мангън. Халите бяха разчистили дърветата по билото почти напълно. Опоскали ги бяха до корен.

Огромна част от чудовищата се бе подредила над стръмнината като бранители на крепостна стена. Стояха изправени с вдигнати оръжия — кристални прътове, геги и мечове, и се взираха с безоките си глави като стражи. Пипалата им плющяха из въздуха и душеха.

Бяха заели почти нескъкрушима позиция.

— Казваш, че бягат към Долния свят — попита Габорн. — Но щом се канят да предупредят господарката си, защо трябваше да спрат тук и точно сега?

— Може би защото вие убихте злата им магесница.

— Добре, убили сме им магесницата. Това променя ли с нещо плана им?

— Да! — отвърна Ейвран. — Водачеството трябва да се поеме от нова магесница, а тя ще… внесе промени.

— Какво значи „ще внесе промени“?

Ейвран ядосано повиши тон.

— Вие убихте магесница. Това доказва, че нейните идеи не са били достатъчно добри. Новата магесница ще опита нови неща срещу вас и ще избере нови водачи за оръженоските. Убиването на една магесница може да промени всичко.

Разбира се. Беше логично.

— Не може да се предвиди какво кроят — въздъхна Скалбейрн.

Габорн схващаше слабостта в това да разчита за информация на Ейвран. Тя виждаше в умовете на халите, но всичките й сведения бяха остарели с няколко часа. Не можеше да му каже това, което имаше нужда да разбере веднага.

— Ако са болни и жадни — намеси се Джеримас, — не виждам никакъв външен белег за това. Но всеки миг, в който седят горе на Скалата на Мангън, е още един миг, в който ще са гладни и жадни.

— И какво мисли новата им магесница? — попита Йоме.

— Може би просто изчаква да ги стопли слънцето — подхвърли Бинесман. — Така правят гущерите преди да тръгнат на лов.

— Или може би просто си почиват, или си дават време да помислят — предположи Йоме.

— Едва ли — каза Скалбейрн. — Тези скали са като крепост. Мисля, че халите просто се надяват да ни привлекат на бой.

Това изглеждаше най-вероятно. Габорн огледа хората около себе си. Очите на Джеримас примигваха. За учения това беше просто една елегантна главоблъсканица. Скалбейрн вече мереше с поглед скалата — мъчеше се да прецени как да подмами халите долу. Йоме изглеждаше уплашена.

— Може да е отвличаща маневра — каза Скалбейрн. — Като заемат отбранителна позиция тук, халите може би се надяват да привлекат свои подкрепления от близките замъци. Сигурно вече приближават насам.

Тази мисъл беше плашеща. Габорн изгледа Скалбейрн.

— Добре. Ще проверим. — Кимна на един стоящ наблизо капитан и той изтича да събере отряди съгледвачи.