Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Когато прохладните сенки затанцуваха по гърба й, Ерин затвори очи. Малко беше спала през последните няколко дни. Сега използва момента да си почине, както беше обичайно за Владетелите на руни, и остави умът й да се поскита из сънните владения.

Засънува Туинхейвън — сивата пепел, покрила земята, с нейната горчива и суха миризма. Засънува семействата, лежащи мъртви сред пепелищата, и зеления огнен кръг, блеснал над изпепелената земя като мигащо око.

В съня си тя застана до кръга и скочи.

Стъпалата й се удариха в повърхността на един нов свят и тялото й се разтърси. За миг тя се озова присвита в дълбока трева, гъста като килим. Над земята бе надвиснала пълна нощ и тя подуши влагата, вдигаща се от полята. Небето беше изпълнено с искрящи звезди — не десетките хиляди, които се беше опитвала да преброи като дете по полята на Флийдс. Тук, в това небе, светеха стотици хиляди звезди. Всяка бе като огнен кристал, положен върху синя постеля, и съчетаният им блясък даваше повече светлина от луната по време на жътва. Ерин ахна възхитена.

Точно пред нея, на билото на малък хълм, се издигаше самотен дъб. Всеки негов клон беше по-дебел от ствола на най-големия дъб, който бе виждала. Клоните се виеха като огромни змии и на всеки от тях можеше да кацне по една къща.

„Единственото дърво!“ — помисли тя. Великото дърво, което според легендата бе приютявало човеците в Долния свят. Но след като се огледа, разбра, че не е така. Вляво от нея други величествени дъбове издигаха гордо короните си над полегатите хълмове. И всеки беше по своему съвършен, сякаш нечие по-висше съзнание първо си го беше представило и чак след това му беше придало облик.

„Не е Единственото дърво — осъзна тя. — Просто дърво.“

Огледа се. Полята наоколо бяха пусти. Нито един щурец не нарушаваше нощния покой. Някъде много отдалече, на мили разстояние, се чу гърленият зов на някакво животно — а може би птица?

След като нямаше ясна посока, Ерин се запъти към най-близкото дърво, но след няколко крачки спря. Зелената трева стигаше почти до коленете й. Но наоколо й стръковете бяха прекършени на сто крачки околовръст. Замириса й на изгоряла трева. В един овъглен кръг пред нея нещо блестеше като вода под звездната светлина.

Тя пристъпи напред. Приличаше на скорпион, дълъг може би три стъпки. Поне имаше опашка като на скорпион и нокти, но блестеше като сребро. Единият нокът беше счупен. Черните сажди навеждаха на мисълта, че го е поразила мълния.

Статуя ли беше? Или живо същество? А може би все още беше живо? Беше утъпкало диря в тревата — явно бе пълзяло до мястото, където лежеше сега.

Тя извади бойния си чук от калъфа и помириса въздуха. Да, тревата ухаеше сладко, почти като медена, но тук беше ударила мълния. Успя да различи изгорели петна — странни знаци по тревата.

Обиколи и намери тринайсет руни — всяка от тях различна, всяка — непозната, на еднакво отстояние една от друга. Дълбоките отпечатъци от конски копита подсказваха, че тук са обикаляли конници. Успя да подуши мирис на коне.

Зачуди се какво ли се е случило. Някой беше прогорил руни в тревата. Може би докато го е правил, е привлякъл нечие внимание… на патрул. Не можеше да разбере какво е убило скорпиона.

Много предпазливо закрачи нагоре към огромното дърво. Беше като планина. Под клоните му можеше да се побере цяла гора от обикновени дървета. Всяко от листата му беше голямо колкото рицарска броня, а от черупката на всеки жълъд можеше да се направи шлем.

Когато стигна под клоните му, усети някакъв далечен тътен.

Зачуди се. Усещаше, че от низините се вдига прохлада, но въздухът не беше наситен с мирис на влага. Стаеното небе не предвещаваше вятър. Но ето че далечна мълния раздра нощта. Тя погледна към източника й.

Далече на хоризонта небето бе почерняло и скриваше звездите, сякаш идеше буря. В чернилката засвяткаха огнени езици.

Но тази буря не беше естествена… огнените вихри се появиха високо над хоризонта. В мигащата светлина на мълниите тя успя да различи фигури — като на огромни мъже с крила като на прилепи.

Бе виждала веднъж нещо такова — когато Сияйният на мрака удари замъка Силвареста. Сега хиляди същества като него се спускаха на ято откъм хоризонта. Бяха на пет-шест мили и се приближаваха бързо.

Ерин се затича за укритие, с надеждата, че огромното дърво ще може да я скрие, както храст ще скрие мишле от връхлитащ ястреб. Не беше лесно — хълмът бе стръмен. Тя тичаше с все сила нагоре, а клоните над главата й скриваха звездната светлина. От сянката на най-близкия клон до най-дълбокия заслон близо до ствола имаше поне четвърт миля.