Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Смъкна наметалото си и го положи на тревата. Йоме легна на него. Главата й все още кънтеше, но се чувстваше достатъчно добре, за да стане. Бинесман продължаваше да се занимава с Боренсон.

— Кога щеше да ми го кажеш? — попита Габорн.

— Не знам — призна Йоме. — Мислех да изчакам, докато настъпи затишие между битките… или на втория-третия месец.

Габорн се усмихна насила. Не можа обаче да скрие напиращото зад тази усмивка безпокойство.

— В такъв случай радвам се, че настъпи затишие.

След като рева на Сияйния заглъхна, последва гръмотевичен тътен. В далечината една след друга изтрещяха още две мълнии.

Ейвран седеше на тревата, взряна в душата си, изгубена в кошмари. Стомахът й се гърчеше, пот се лееше от челото й, светкавиците сякаш я пронизваха.

Някъде далече, на Скалата на Мангън, халите съскаха тревожно.

Спомените, които събудиха гърмежите, бяха ужасяващи… бягството през тесните клисури на планините Брейс, с още хиляди хали, взривеното като от фойерверки небе, ужасната гръмоносна буря, която я беше оставила заслепена и зашеметена.

Това бяха част от последните спомени на Пастира.

Дори и сега изпитваше неговата болка. Студът предната нощ бе толкова лют, че почти беше смразил ставите му, докато накрая той не се сви в един изкоп с още неколцина същества, за да се топлят.

Дори сега, седнала под слънцето, Ейвран трепереше само при мисълта за това, а стъпалата я боляха от безкрайния бяг. Умората, изтърпяна от Пастира след многото дни непрестанни походи, от битките, от неспирната работа също я притискаше, наред с неизменната изгаряща жажда.

Но най-вече изпитваше ужас от предната нощ, страха на Пастира от мълниите.

Страхът, който те събуждаха, беше първичен. Разтърсваше я отвъд всякакви граници на разумното. Докато другите разчистваха бойното поле, Ейвран седеше и се чудеше защо е така.

Но макар халските спомени да я заливаха, те се нижеха по свой собствен ред. Не можеше да ги избира, за да открие онова, което искаше да разбере.

Ето защо тя остана да седи така, взряна дълбоко в тъмната душа на Пастира. Заливаха я спомени: хали, копаещи ровове, за да пуснат в тях димящата вода от току-що отворени каверни, хали, подкарали стада новородени червеи от един подземен проход към друг, хали, прибиращи жертвите.

В много отношения Пастира си беше най-обикновен селянин.

И все пак постепенно Ейвран започна да съзнава, че Пастира не прилича на нито един човек селянин, когото бе познавала. Беше гледала как краварки се грижат за своите крави и овчари — за овцете си. Тя самата се беше грижила за грааците в гнездото.

Имаше някаква взаимна привързаност, която крепнеше между човека и домашните му животни. Ейвран обичаше да гали своите грааци, да ги храни, да ги потупва между ушите или да ги чеше по гънките на кожата по гърлата.

Но Пастира не беше изпитвал нищо подобно. Той гледаше тварите, които ядеше, надзираваше ги, докато отраснат. Но през цялото това време едва се беше сдържал да не разкъса поверените му същества.

Пастира беше същество с чудовищен апетит.

И изведнъж тя разбра, че е дошъл тук с една-единствена задача — да се научи как да хваща човешки същества и да ги отглежда за ядене.

Видя го съвсем ясно, чрез паметта на Пастира. Имаше някаква пещера, някъде дълбоко в Долния свят. Пастира беше отишъл там, за да помогне в гледането на човешки същества, да се научи как се прави това и да усъвършенства техниките.

Видя хора, свити в някакъв черен ъгъл, толкова сковани от ужас, че не смееха да помръднат, докато Пастира обикаляше между тях. Човешките същества бяха мършави и изтощени. Ейвран ги виждаше през очите на чудовището — бъдеща храна. Всички бяха преброени и Пастира знаеше, че не може да изяде нито едно, не може дори една мръвка да си отхапе.

Но една майка току-що беше родила, а другите Пастири не бяха преброили бебето.

Затова той бързо издърпа бебенцето от майка му и го глътна. Вкусът беше приятен.

Ейвран изпита ужас — не само от мисълта, че Пастира е изял дете, но и че тя на свой ред беше яла от него.

Това я изпълни с погнуса.

Габорн зависеше от нея. Трябваше му нова победа. Тя плахо се надигна и тръгна към него — той се беше навел над Йоме.

Тялото й се чувстваше странно, сякаш крайниците й бяха разглобени. В паметта си винаги беше тичала на четири крака.

Стъпи върху едно мъртво врабче и застана пред Габорн.

— Вие бяхте прав — каза му тя. — Халите са чудовища. Нямат нищо общо с хората.