Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Габорн чу през воя на бурята виковете на Бинесман — старият чародей се мъчеше да не изостане, но не притежаваше дарове и се движеше много бавно.

Габорн сниши щита си и опипа със земните си сетива. Опасността се съсредоточаваше около Йоме.

Ленгли излезе срещу коня на Бекхърст и изрева свирепо. Замахна с бойния чук в краката на коня като Скалбейрн.

Но Бекхърст яздеше огромен боен кон, зареден с дарове и добре обучен за бой.

Връхлитащият жребец скочи над Ленгли с лекота, все едно че прескачаше ниска ограда. На Габорн му се стори, че конят просто полетя.

Той вдигна отново щита си и се подготви за нападението. Черният прашен облак се надигна навсякъде около него и го заслепи.

Отново посегна със земните си сетива и не усети никаква заплаха за себе си. Само за Йоме. Винаги знаеше къде са неговите Избрани и кога ги грози опасност. Тя се беше обърнала и бе побягнала от него.

— Не! — изрева той.

Обърна се рязко и я видя да тича към Бинесман. Почти беше стигнала до чародея.

Пред нея тичаше Джюрийм и се опитваше да прегради пътя на нападателя само с тлъстото си тяло и една извита кама в ръката.

Конят на Бекхърст отново скочи и профуча покрай Габорн.

„Удряй!“ — заповяда Земята.

За част от секундата Габорн се поколеба. Замахна и хвърли бойния чук. Оръжието се запремята във въздуха, но пропусна целта си.

Сърцето му замръзна в гърдите от страх, че колебанието му ще струва живота на Йоме.

Вайлдът притича напред, стиснал пръта си. Замахна вихрено пред себе си. Прътът се стовари в пиката и от нея изригна мълния. За миг съществото се оказа окъпано в светлина, щом кълбестата мълния заигра по кожата му. Но прътът продължи дъгата си, удари бойния кон в коленете и мълнията порази нещастното животно.

Конят изцвили от болка и залитна. Докато падаше, вайлдът замахна отново, целейки се този път в тила на Бекхърст.

Бекхърст замахна и хвърли пиката.

С даровете си на метаболизъм Габорн видя всичко това забавено. Бялата пика, летяща към гърба на Йоме…

— Легни! — изрева той.

Джюрийм почти бе стигнал до Йоме, с насочена напред, украсена с рубини кама. Видя пиката и скочи пред нея. Изкрещя, щом острието й го прониза, а мълнията изригна от нозете му и го обля.

Замаян и вцепенен, Габорн гледаше как пиката го пронизва през гърдите, разтваря ребрата му и продължава…

Свирепият удар на вайлда се стовари върху врата на Бекхърст, главата му отхвърча и от врата му швирна гейзер от кръв.

Пиката улучи дясното рамо на Йоме и Габорн видя как по наметалото й избива кърваво петно.

Йоме падна.

Стихийният вятър изрева като чудовищен звяр. Мълнии заиграха по короната на бесния вихър. Конете цвилеха от ужас. Бинесман стоеше забил здраво нозе в земята, вдигнал високо тоягата си, и пееше защитни заклинания срещу бурята. Тоягата му докосна неподвижното тяло на Йоме.

А стихията ги подмина с блясък и вой, надсмивайки се над жалките смъртни.

Йоме се пробуди с пареща като огън болка в рамото. В лагера цареше суматоха.

Бинесман я беше положил по корем върху земята, а може би просто така бе паднала. Сега си спомни: как побягна от рицаря с надеждата да го отвлече от Габорн, как се хвърли на земята след предупредителния му вик, как усети острието на пиката в рамото си.

Не беше възможно да е била дълго в несвяст. Все още чуваше рева на вятъра отдалече. Препускаше на североизток към планините.

Духът на Сияйния на мрака бе отлетял веднага след като бе нанесъл удара си. Оставил бе лагера почти опустошен. Наоколо препускаха обезумели коне.

Всички се бяха скупчили около нея и я гледаха с облекчение.

Бинесман постави някакъв балсам върху раната й. Почувства го толкова сладко по кожата си, като мед за езика.

Тя простена от болка, помъчи се да се надигне на ръце и колене и зърна окървавените трупове наоколо. Джюрийм лежеше на десетина крачки от нея, скрит от погледа й от няколко души. От това, че никой не бе коленичил до него, тя разбра, че е загинал. И че е загинал, за да я спаси.

— Джюрийм? — извика Йоме.

— Не бива да се движиш — спря я Бинесман. — И най-тежката рана в рамото не боли толкова лошо, ако си в покой.

— А Джюрийм?

Бинесман тъжно поклати глава.

— Джюрийм и сър Хенди си отидоха.

Вестта я вцепени. Познаваше Хенди от дете. Беше срамежливо осемгодишно момче, когато баща му го доведе в кралския двор. А Джюрийм беше непогрешимият слуга. Йоме погледна раната си. Двамата мъже бяха загинали само за да я спасят. Габорн ги бе назначил за охрана. Беше ги пожертвал.