Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Беше преценил както силите на Габорн, така и слабостите му. Разбрал беше, че Габорн няма да помогне на Индопал, колкото и сериозни да са аргументите.

За разлика от Джюрийм, Фейкаалд не виждаше основание да служи на момчето.

Габорн беше един паднал Земен крал. Нищо повече.

Само една причина имаше Фейкаалд все още да стои тук — силарите.

И в най-необузданото си въображение не беше допускал, че Габорн ще задържи толкова много силари неизползвани.

През цялата сутрин се беше чудил какво ли е намислил да направи Габорн с тях, защо ги мъкне така със себе си.

Може би беше твърде предпазлив? Може би беше от този тип хора, които държат да получават даровете си лично, вместо през вектори. Може би искаше да остави време на своите облекчители да подберат между най-добрите възможни Посветители в кралството, онези с най-голямата сила, с най-острия ум или с най-доброто здраве.

Ако беше така, то Фейкаалд нямаше да оспори намеренията му. „Може би — мислеше той — това момче ще се окаже по-умно, отколкото му го признавах.“

Но Фейкаалд нямаше повече време за празни разсъждения.

Само изчакваше подходящия момент. Очакваше халите да му го осигурят — да създадат достатъчно суматоха, да отвлекат вниманието, за да може той да натовари един сандък на някой от свободните коне и да се измъкне.

Подходящият момент дойде по-рано, отколкото очакваше, и то от неочаквана посока.

Фронтът на вятъра се понесе с грохот към лагера и прашната стена се надигна във въздуха. Прашната вихрушка изведнъж се извиси и скри слънцето.

Пред бурята се носеха трима конници. Мълнии святкаха по дългите им пики. Горе по Скалата на Мангън халите засъскаха и зареваха.

Габорн наду бойния си рог. Стражите му затичаха към него. Чародеят Бинесман погледна вайлда си и двамата затичаха към краля. Въпреки че Габорн имаше във войската си хиляди рицари, повечето се бяха пръснали на няколко мили около Скалата на Мангън.

Фургонът със съкровището беше на около сто разкрача от Габорн, с още десетки други тилови фургони. Пазачите около тях извадиха бойните си чукове и затичаха към Габорн, за да защитят своя крал.

В този миг Фейкаалд плесна юздите на коня и бавно подкара към съкровището.

Джюрийм извади кривия си нож и забърза към Габорн.

През цялата сутрин бе наблюдавал Фейкаалд — знаеше, че нещо не е наред. Беше очаквал точно този момент, когато старият глух паяк ще се опита да изпълзи от лагера.

Сега, когато вятърът и ездачите пред него се приближиха, той мерна с крайчеца на окото си тъмния бурнус на Фейкаалд, видя как старецът подръпва юздите на коня си. Големият сив имперски жребец изцвили и се задърпа, уплашен от внезапния грохот на бурята.

Из въздуха се разхвърчаха пръст и стръкове трева. Джюрийм вдигна ръка да заслони очите си. Извика да предупреди пазачите, но за момента по-голяма бе опасността за краля.

Вятърът пищеше през степта и се приближаваше към Мирима като побесняла фурия.

Беше се чудила защо Габорн я помоли да остане тук още малко с него и Йоме. Двамата с Боренсон бяха останали един час като най-обикновени пазачи.

Но сега разбра.

В Хиърдън Мирима бе убила Сияйния на мрака. По-точно — беше убила тялото му. Но стихийният вятър в сърцето му не можеше да се унищожи толкова лесно. Беше се страхувала, че тази стихия ще потърси възмездие.

Сега слухът й долови отмъстителните му писъци, когато се разбушува над тревата. Усети как се приближава този гняв, сякаш бе скрит в черен гръмоносен облак.

Към нея препускаха трима конници.

И тримата яздеха на бързи, подсилени коне. И тримата бяха рицари на Мистария, с железни доспехи и понесли бели пики.

Мирима извади стрела от колчана си, опипа острието. Беше тежка стомана с остър връх, предназначена да разкъсва броня.

Изплю се в дланта си и намокри края на стрелата и перата.

Сърцето й заблъска. Тътенът на конниците се чуваше вече наблизо, вятърът отзад ги пришпорваше. Бушуващата фурия изтръгна един стар дъб из корен, отпра чимове трева по земята наоколо, превърна сухите стръкове трева в малки копия, хвърли към нея заслепяваща пелена от прах, сред която отчаяно пърхаха врабци и се мъчеха да се отскубнат от пътя й.

Конниците напредваха. Тя се смъкна на колене и примижа срещу разбеснялата се стихия. Тримата нападаха и Мирима бързо прецени, че ще минат само на две-три крачки вляво от нея.

Щеше да има време за един изстрел. Тя изпъна докрай стоманения лък и извика срещу Сияйния на мрака: