Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Пред нея се разгърнаха видения от Долния свят, каквито не беше виждала никога: огромни пещери, в които растяха невероятни растения. Някои от тях бяха корави като хрущял и полагаха всички усилия да приличат на скали. Други бяха бодливи като морски таралежи и вирееха на открито, или висяха като въжета от пещерните сводове.

Халите грижливо отглеждаха тези растения. Но не ядяха събраното.

Вместо това сред насажденията пасяха гигантски червеи и странни животни — щяха да са й нужни цели часове докато ги опише: паякообразни същества, големи колкото къщи, и рогати бръмбари с размерите на бик.

Така халите отглеждаха стадата си.

Пастира беше тъпкан с най-интимни подробности за жизнения цикъл на всяко животно. Знаеше как да ръчка с железен остен големия колкото къща женски паяк, за да напусне полога с току-що снесените яйца. Знаеше какви паразити живеят по гигантските червеи и кои миризми да използва, за да отърве червеите от паразитите.

В ума на Ейвран на порой се заизлива безполезна информация, гмеж от образи, мисли и миризми, които я зашеметиха. Почти нищо не можеше да разбере от това.

Но образите бяха все пак по-цялостни отпреди. От това същество Ейвран беше изяла повече, отколкото от другите. Сигурно беше от това. Или може би защото разбираше контекста на мислите на тази хала по-добре, отколкото на другите.

Започваше да научава езика на халите, да вижда и разбира като хала. Спомените вече не изглеждаха толкова заплетени през очите на друг.

Все пак, когато виденията започнаха, я жегна отчаяние. След като бе изгубила дълго време в търсене на Майстора на пътя, Ейвран в края на краищата беше изяла фермер.

Затова, когато започнаха болките й, отначало си помисли, че е заради отчаянието.

Габорн я беше взел на коня си и я бе прегърнал грижовно през корема с желязната си ръкавица. Стомахът й беше пълен и се гърчеше на спазми като всеки път, след като ядеше от хала.

Хората му бяха обкръжили Скалата на Мангън и той се разпореди да поставят стражи и патрули наоколо, за да не позволят на халите да се измъкнат. Но главната си сила задържа по на запад, за да може вятърът, духащ предимно оттам, да носи миризмата им към чудовищата.

Заповяда на коларите си да отидат в Балитън и да се върнат с резервите за обсадата, а след това отиде с Ейвран до един малък поток, на една миля западно от скалата.

Потокът мудно се виеше през степта. Бреговете му бяха обрасли гъсто с ракитак и върби. Когато приближиха до водата, стадо сърни изскочи и побягна от храсталаците.

Габорн я отведе под един дъб. Ейвран отмете с ръка жълъдите и седна под сянката му.

Йоме приседна до нея, избърса потта от челото й и каза:

— Не изглеждаш добре.

— Наистина не съм добре — каза Ейвран.

— Просто поседи тук, мъничката ми — успокои я Йоме и я хвана за ръката. — Ще се грижа за теб.

Ейвран погледна кралицата в лицето. Йоме я гледаше напрегнато, изпълнена с тревога.

„Тя не ме познава — помисли Ейвран. — Не би могла да се тревожи за мен.“ Но изражението на Йоме говореше друго. Някои хора бяха по-грижовни от други. Някои хора бяха способни да обичат другите до болка.

Чародеят Бинесман разчисти земята наоколо и извлече настрана нападалите клони. Един от капитаните на Габорн, побелял ветеран с набраздено от белези лице, даде на зелената жена една тояга. Започна да я учи как да я държи здраво, а след това — на няколко основни бойни стойки и маневри — ръгане, забиване и замах. Стоящият наблизо барон Уагит също взе тояга и почна да се учи заедно със зелената жена.

Ейвран ги гледаше, за да не мисли за своите проблеми. Но главата й изведнъж се изпълни с ужас. Нещо ужасно не беше наред.

— Помогнете ми — примоли се тя на Йоме.

Йоме се вгледа в лицето й. Кралицата беше дребна и наполовина индопалка. Беше невъзможно да я погледнеш и да не забележиш пронизващите очи, толкова тъмнокафяви, че чак черни, отразяващи светлината. На ръст и на тяло много приличаше на Сафира.

— Джюрийм — помоли Йоме. — Донеси на детето малко вода. Зле й е.

— Веднага. — Джюрийм тръгна към потока.

— Какво ти е? — попита Йоме.

Беше й трудно да обясни. Връхлетяха я десетина спомена наведнъж — уроци как се присажда скално растение, как се хваща рогов бръмбар, мразът от тичането сред високи планини през заледена река и видения на мълнии, проблясващи в небето над бойното поле при Карис. Ужасът я пронизваше на разкъсващи вътрешностите й вълни.

— Не знам… все едно че се давя — промълви Ейвран.