Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Е — каза тя, — и аз мислих за това. И съм съгласна, че ще е неразумно.

Боренсон се изсмя.

— Съгласна си?

— Ами да. Трябва да съм глупачка, за да тръгна с теб към Инкара. Много по-спокойничко си е тук, със Сияйните на мрака, ордите хали и нашественическите войски.

Боренсон се разсмя с цяло гърло, чак коремът му се разтресе. Разбра, че го е хванала.

— Е, добре. Кураж не ти липсва. Ела с мен.

Тя го изгледа косо.

— Но това не е шега. Какво знаеш за Инкара?

— Хората в Нощните кралства живеят в къщи, големи колкото цяло село — отвърна Мирима. — Спят денем и работят нощем. Вратите им се пазят от дракони.

— Магьосниците на руни на Инкара пазят земята им — добави той. — Онези, които са достатъчно глупави, че да прекосят границата им, не се връщат. Границите им са затворени за хора от Роуфхейвън вече от три столетия и Кралят на бурите не е отвръщал на посланията на Мистария от двайсет години.

Тя извади нова стрела от колчана, бързо изпъна лъка до края и я заби в сладкия триъгълник на халата.

— Тръгваме ли веднага? — попита Мирима.

— Ще тръгнеш без позволението на краля?

— Заклела съм се пред Вълчето братство — отвърна Мирима. — Ще служа на човечеството както намеря за добре — като свободен рицар.

Боренсон се поколеба.

— Раздвоен съм. Халите ще вървят на юг, ние тръгваме на юг. Няма що, хубава компания ще ни бъдат, ако оставим настрана маниерите им на масата.

Мирима се усмихна широко. Предполагаше, че всяко същество, което се опитва да те изяде, с пълно право може да бъде обвинено, че има лоши маниери на масата.

Явно искаше да поизтрепе още хали. Мирима обърна очи към Скалата на Мангън.

— Само че това там ми прилича на обсада — въздъхна тя. — Може да ни задържи няколко седмици.

— Е, добре — отстъпи Боренсон. — Ще тръгнем за Инкара.

Мирима почти не можеше да повярва, че ще се съгласи да я вземе без никакъв спор. От мига, в който се срещнаха, знаеше, че я желае като жена. Сега разбираше, че си е спечелила и уважението му.

Оставаше й само едно. Трябваше да го научи на преданост.

Скалата на Мангън се издигаше като самотен страж над равнината. Зъбатите й сиви канари се извисяваха на триста стъпки в най-високата си точка и се снишаваха към южното лице на скалата до деветдесет стъпки.

Преди хиляда години, в разгара на Войните на Тъмната господарка, лордовете на Роуфхейвън бяха изсекли укреплението на върха на Скалата на Мангън и бяха прокопали път, който се виеше по стръмните канари.

Но оттогава бяха минали векове. Не един владетел се бе захващал със задачата да възстанови укрепленията. Но горе на скалата имаше адски малко вода и почти никаква трева. Оказваше се, че в дългосрочен план цената за поддръжката на крепостта е твърде висока.

Част от великолепния замък все още стоеше. Кулите му бяха брулени от мълнии и силни ветрове, някои от стените бяха рухнали през вековете. Бръшлян бе обвил крепостните стени и на мястото на някогашния град растяха дъбове с величествени клони. Дворовете на замъка се бяха превърнали в свърталища на бухали.

Но статуята на самия Мангън все още стоеше, обърната с лице на север и висока деветдесет стъпки. Разправяха, че преди време той държал във вдигнатата си дясна ръка огромно бронзово копие, но сега ръката я нямаше. И все пак той продължаваше да се взира на север, вечно бдителен.

Най-много беше пострадала серпантината, всечена в скалата. На места скални срутвания я бяха прекъснали.

За халите беше все едно.

Когато Мирима и Боренсон поеха натам, халите се катереха по лицето на стръмнината с лекотата на котка, катереща се по дърво.

Струпваха се по крепостните стени и кацаха по бойниците — огромни нелепи фигури. Заемаха позиции по самия ръб на стръмнините и всички вдигаха високо главите си и размахваха змийските си пипала.

Габорн, неговият Дни и Ейвран бяха между последните, които напуснаха бойното поле. Дори главанаците бяха тръгнали преди тях. Тримата яздеха с Йоме, Бинесман, Джюрийм и Фейкаалд.

— Не мислех, че толкова лесно ще се спрат за отбрана — каза Габорн. Гледаше чудовищата озадачен.

— Може би ще си проведат турнир — предположи Ейвран. — Нали убихме водачката им. Може би трябва да се бият, за да си изберат нова.

Но Габорн примижа, вгледан в халите, и поклати глава.

— Не, не е това. Замислят нещо… нещо злокобно.

— Ваше величество — обади се Боренсон. — Може ли една дума? — Габорн се извърна да го чуе. — Моля за съгласието ви да тръгна веднага.