Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Дни беше прав. Победата бе голяма.

По бойното поле се виждаха и няколко ранени бойци. Видя ги да куцукат към войската, превързали се всеки с каквото намери. Бинесман тръгна към своя вайлд, който тъкмо чупеше черепа на една пурпурна магесница, за да яде.

Бинесман бе позволил на съществото да влезе в битката. След като щурмът бе започнал, зелената жена скочи от коня си и се вряза в гмежта, нападайки чудовищата с голи ръце и с невероятна ярост и сила. Габорн дори не можа да преброи смъртоносните й удари.

Благородниците насядаха и започнаха да почистват и точат оръжията си. Няколко съгледвачи тръгнаха да обикалят и да броят падналите противници.

Габорн не можеше скоро да заповяда нов щурм. Нямаше нужните пики за това.

Когато си позволи да помисли за втори щурм, изпита безпокойство. Сред халите беше настъпила промяна. Все още не можеше да я осмисли, но знаеше със сигурност, че няма да може да ги атакува отново толкова успешно.

Бинесман се зае с лечението на ранените. С него отидоха Йоме и барон Уагит.

Габорн каза на Ейвран:

— Ела с мен. Да видим дали ще можем да намерим Майстора на пътя.

Слезе от коня си и помогна на детето да се смъкне на земята. Беше обещал на Ейвран да направи така, че да не й се налага да яде от халския мозък пред хората. Затова, когато други лордове и съветници понечиха да тръгнат с тях, той им махна да се върнат.

Двамата закрачиха между чудовищните трупове и навлязоха там, където беше най-гъсто. Рухналите чудовища лежаха около тях мъртви и кървящи, туловищата им скриваха дневната светлина. Грий прелитаха вяло над главите им и кацаха по труповете. Дребните черни твари щъкаха като прилепи, ноктите и върховете на крилете им се забиваха в халските кожи. Но приликата им с прилепи свършваше с крилете. Грий, също като халите, имаха по четири малки крака в добавка към крилете и безоките им глави също си имаха пипалца. Ровеха по труповете и раздираха мръсни парцали плът, за да намерят под тях подслон или да се нахранят с паразитните кожни червеи, измъчвали халите приживе.

Всеки път щом Габорн се приближеше до някой труп, грий по него надаваха пискливи звуци и ситнеха по-надалече или отлитаха.

Ейвран крачеше до него и бавно оглеждаше чудовищата. Луничавото й личице се беше стегнало, светлосините й очи шареха нащрек. Тя спря и продължително огледа една оръженоска, примижала и килнала глава на една страна, все едно че оглежда ябълки на пазара.

Гадно занимание за едно дете.

— Тая е с трийсет и шест пипала — каза Ейвран. — И е достатъчно голяма. Но лапите й са твърде малки, деликатни някак.

Габорн изпитваше жажда за всяка допълнителна информация, която можеше да събере за чудовищата от Долния свят.

— Броят на пипалата означава ли нещо?

— Повече пипала означават, че халата може да мирише нещата по-добре и да чува по-добре — отвърна Ейвран. — Но това не винаги е вярно.

— Знаеш ли коя ще е новата водачка на ордата?

Ейвран помисли за миг.

— Не съм сигурна коя е останала жива.

— Но няма да се върнат към Карис, нали?

— Няма — увери го Ейвран. — Не мисля. Вие устояхте, а халите се тревожат, когато хората устояват.

— Че защо ги тревожим?

— Защото сме ги надвивали в миналото — каза Ейвран. — Ерден Геборен се е сражавал с тях, със Сияйните на негова страна. За халите те са блестели като слънцето. Ослепили са ги.

Преди две хиляди години Ерден Геборен се беше сражавал с халите и почти ги беше унищожил. Според старите песни поражението им в тази битка било съкрушително. На Габорн му се стори възхитително, че халите все още помнят собствените си предания за тази битка и все още се боят от двама Сияйни.

— Защо халите не се „пожънаха“ една друга при Карис? — попита Габорн. — Видях мъртвите. Никоя не беше изядена.

— Защото — заговори му Ейвран, все едно че поучаваше малко дете — плячката принадлежи на най-могъщите владетелки. Мъртвите принадлежаха на Бойната тъкачка. Тя трябваше да ги раздели. Но вие я убихте и покрай мълниите и цялата бъркотия при отстъплението по-малките магеснички не посмяха да жънат. Сигурно са се уплашили, че Сияйните се връщат. Или най-малкото са се страхували, че ще ги накажат.

Габорн разбра. Дори при хората, когато се делеше военна плячка, главният дял обикновено отиваше за капитаните и сержантите.

Ейвран се спря при друга хала, примижа и я огледа. Бяха обиколили вече около една трета от нападалите.

— Това може да е той — най-сетне промълви тя. — Но не съм сигурна.