Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Заобиколи и се спря при ануса на чудовището, подуши го, дръпна се и нослето й се сбърчи.

— Тази ли е? — попита Габорн.

Ейвран поклати глава.

— Не съм сигурна. Не мога да помириша достатъчно добре, за да разбера.

— Но нещо помириса?

— Само смъртния писък. Когато халите умират, те предупреждават другите да бягат надалече. Иначе изобщо не мога да ги помириша.

Габорн отиде при ануса на чудовището. Пипалата там бяха мокри и лепкави, приличаха повече на потни жлези, отколкото на пипалата, красящи главата на халата. Определено му замириса на нещо. Това, което Ейвран наричаше „писък“, по-скоро можеше да се опише като смътна миризма на гнил чесън.

— Какво означава миризмата? — попита Габорн. След като се канеше да слезе в Долния свят, трябваше да се научи да превежда езика на миризмите на халите.

— Означава „Тук има смърт. Бягай“ — отвърна Ейвран. Стараеше се да му преведе колкото може по-точно.

Детето въздъхна и погледна надолу по безкрайния низ от хали, проточил се на повече от миля напред.

— Нека да я отбележим. Ако не намеря някоя, която да ми се стори по-подходяща, ще опитам него. — Държеше се свенливо и малко гузно от това, че ще трябва да яде пред други хора. В края на краищата, беше си доста неестествен акт.

— Добре — отвърна Габорн. Озърна се, мислейки да струпа няколко камъка пред звяра, но тъмната почва в рова беше отъпкана от десетките хиляди хали и бе твърда почти като камък. Накрая свали едната си метална ръкавица и я постави в зейналата уста на халата.

Продължиха бавно напред. Един рицар се приближи по широкия ров, завивайки покрай нападалите чудовища. Габорн чу отдалече дрънченето на плетената ризница и тропота на конските копита. Беше Скалбейрн.

— Добра новина, милорд — каза той. — Преброихме близо три хиляди и триста мъртви хали само в този единствен щурм.

Габорн едва повярва. Имаше в свитата си не повече от две хиляди и петстотин рицари и беше загубил само една стотна от тях.

Сигурно лицето му бе засияло. След като Скалбейрн ги остави, Ейвран му каза:

— Приличате на котката, дето изяла птиченцето.

— Денят е добър — отвърна Габорн. — Голяма победа.

Ейвран поклати главицата си.

— Не бива да разсъждавате така, милорд. Повечето от тези хали бяха невинни. Повечето от тях бяха като… като селяци. — Тонът й съдържаше укор.

— Говориш за тях, сякаш са хора. Но тези „селяци“ тръгнаха срещу Карис. Избиха десетки хиляди хора и щяха да избият всички.

— Направиха го само защото господарките им ги накараха — възрази Ейвран. — Не дребните хали са тези, които трябва да убиете — търсете Истинската господарка. Тя е вашият враг.

Детето говореше съвсем убедено. Сега той се вгледа в нея и забеляза нещо поразително. До тази сутрин мислеше, че е най-обикновено дете, деветгодишно момиче с рижа коса и лунички, и с блясък на решимост в погледа.

Но сега разбра, че това е илюзия. Като се вгледа по-внимателно, забеляза смътно доловим зеленикав оттенък на лицето й, като малки люспи зеленикава слюда, които улавяха и отразяваха светлината на слънцето.

Не приличаше на обикновено дете. У нея имаше много от Бинесман. И също като Земния пазител, нейния учител, тя, изглежда, се грижеше за здравето на змиите толкова, колкото и за мишките, за халите, колкото и за хората.

Ейвран приближи друга хала. При тази подобната на чесън миризма беше доста силна и момичето се дръпна назад.

— Ужасно смърди. Трябва да е умряла бавно.

Габорн не се усъмни в правотата й.

— Смяташ ли, че можеш да се научиш да говориш с халите? — попита той.

— Как? Все пак нямам пипала, ако не сте забелязали.

— Но би могла да смесваш миризми — каза Габорн. — Например, ако вземеш малко чесън, не би ли могла да уподобиш думите?

Ейвран го погледна стъписано.

— Изобщо не се бях сещала за това! — Намръщи се. — Не, не мисля. С чесъна не става. Всъщност предупреждението за смърт не е съвсем като чесън. Ще е все едно да извикаш „Дъх!“, вместо „Смърт!“ — Но беше пуснал муха в главата й. — Все пак сигурно бих могла да докарам няколко думи — каза тя.

Габорн пусна въображението си на воля. „Да мога да говоря на халите! Какво бих им казал?“

Представа нямаше. Не знаеше езика им, не знаеше как би могъл да общува с тях.

Ейвран го накара да отбележи още две. Най-после стигнаха края на редицата.

После се върнаха при първата, която бяха отбелязали.

Той извади меча си и се мушна в устата на чудовището. Зъбите му висяха над него като огромни ледени висулки. Заби острието в мекото небце и го преряза. Мастиленосинята кръв на чудовището покапа от раната и се заизсипва на полусъсирени парцали в краката му.