Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Нито една лястовица не прелиташе, нито един сокол не кръжеше над града. Но по всеки по-голям камък се бяха изтегнали грамадни месоядни огнени гущери, които съскаха и разгъваха яркочервените гънки под гърлата си, сякаш за да предупредят приближаващата се свита на Радж Атън.

Сега той успя да подуши плячката си достатъчно добре. Мъжете бяха спирали да напоят камилите си на първия поток, който бяха прекосили. Недалече отпред имаше един хълм, а зад него се простираше тучна долина, в която тревата се запазваше зелена през по-голямата част от годината. Радж Атън я познаваше добре от предишните си пътувания. Воините щяха да пасат камилите си там. Той се помъчи да долови миризмата на Вакъз, но не можа. Имаше диря… от някой, който можеше да е Вакъз. При толкова много дарове на мирис имаше чувството, че би трябвало да е по-сигурен. Надяваше се, че миризмата на човека, когото търси, просто е прикрита от миризмите на другите.

Даде заповед да спрат и хората му изпънаха лъковете си. Той ги предупреди:

— Ударът да е бърз. И пленници не взимайте.

Вече беше захвърлил бронята си, единствената отлика в облеклото му. Дръпна качулката на наметалото си над простия шлем и подкара, свел лице надолу.

— Бопанастрат — извика Радж Атън. — Поведи. — Ако а’келласите разберяха, че ги напада самият Радж Атън, щяха бързо да се разбягат.

Знаеше, че Габорн е Избрал Вакъз и неговите а’келласи предния ден край Карис. Сега се замисли дали е разумно да напада воини, Избрани от Земния крал. Беше надвил няколко от тях предния ден, но с голямо усилие. Никой от онези мъже не можеше да се сравни с Вакъз Фааракин. Старият боен главатар имаше над двеста дара.

Мъжете извадиха остените и заръчкаха безмилостно камилите. Радж Атън видя кръв по хълбоците на не едно от животните.

Камилите засумтяха и се понесоха на бегом, едрите им стъпала затътнаха по спечената земя. Сред храсти и камъни тези животни бяха съвсем безполезни, залитаха и се тътреха вяло, но по този терен препускаха като бързи коне, показвайки, че са способни на голяма гъвкавост. При това бяха подсилени, с дарове на мускул и метаболизъм.

Животното, което го носеше, изкачи поредната височина със скорост може би около осемдесет мили в час. Той видя дузината а’келласи, насядали в кръг до един оазис — готвеха си пържен хляб на огън от камилска тор. Животните им се бяха пръснали из полето и пасяха.

В долината нямаше дървета и камъни, зад които а’келласите да могат да се прикрият и да дадат отпор.

Щом зърнаха хората му, те наскачаха и се загледаха с любопитство към билото. Но като видяха, че дузината мъже препускат към тях с изпънати лъкове, разбраха, че предстои битка. Един се затича към камилата си, халатът му заплющя диво във въздуха, но другите му извикаха да я остави.

Дузината воини извадиха саби и бойни чукове. Двама от тях бързо изпънаха роговите си лъкове.

През това време хората на Радж Атън се изсипаха от двете им страни и пуснаха залп от стрели по спешените мъже.

А’келласите бяха заклещени в капан. Нямаха никакво прикритие. Петима бяха улучени веднага и останаха по местата си с щръкнали от гърдите и краката им стрели. Вражески стрелец прониза една от препускащите камили в окото, така че един от хората му падна с грохот на земята и костите му изпращяха. Други четирима от а’келласите хукнаха напред, вдигнали бойни брадви и саби, и засякоха незащитените шии и гърла на връхлитащите камили.

Пет животни паднаха оплискани в кръв. Радж Атън стисна бойния си чук, скочи от гърба на камилата си и заби металния шип в главата на първия изпречил се на пътя му а’келлах. Друг притича зад него и той се извърна мигновено, и го помете през ребрата с удар, който прониза дробовете му.

Кръв плисна в лицето му и той се втурна сред гмежта а’келласи, търсейки Вакъз. Над главата му избръмчаха стрели и свалиха още двама противници.

Никой от а’келласите не се просна на земята, за да моли за милост, както щеше да направи някой поданик на стария Индопал. Не беше в нрава им да се молят за милост, нито да я дават.

Той се взря в строгите очи на един стар каиф, който извика: „Радж А…“ — и чукът на Радж Атън раздра гърлото му.

Останалите се втурнаха срещу него и се превърнаха в кипнала черна маса. Не бяха обикновени бойци. В един смразяващ дъха миг той си въобрази, че ги насочва Габорн.

Но Радж Атън не беше лесен за убиване. Макар да го бе поразило проклятието на Бинесман, той си имаше своите дарове.