Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

В ранна пролет мъжките нощем издуват висулките си, за да се покажат на женските, съперничейки си за тяхното внимание. Оттам всяка вечер Джебан отдалече изглежда, сякаш е обхванат от пожар.

В Инкара огнените гущери се използват като кучета пазачи и ги наричат „драктфериони“, което означава „стражеви огньове“. В Мистария името е съкратено на „дракени“. В северен Роуфхейвън името е променено на „дракони“.

Дълго след убийството на стареца не намериха вода. Радж Атън препускаше през дивата пустош, без да щади нищо и никого, само и само да догони Вакъз.

Имаше пясък и още пясък, а след него още пясък, и купове върху купове пясък и пясък — така човек можеше да опише Пустинята.

Нищо не пълзеше по повърхността, освен дребни буболечки и гущери с тънки като на паяци крака. Гърбовете на всички гущери бяха с пясъчен цвят, за да ги крият от хищници, и с бели кореми, за да отразяват лъчите на пустинното слънце. Под пясъка живееха и малко пустинни мишки, които излизаха нощем на повърхността да ловят скорпиони, но нямаше почти нищо друго.

В небето прелитаха на кръгове пустинни грааци с пясъчен цвят, на една миля високо във въздуха, и следяха всичко, което се движи по повърхността. Не беше рядкост чудовищата да се спуснат стремглаво надолу и да съборят някой човек от камилата му, оставяйки го да издъхне, докато животното бяга надалече, за да се спаси. Но грааците нямаше да посмеят да нападнат толкова голяма група като неговата.

По плътта на камилите имаше хубави руни на мускул, жизненост и метаболизъм, но Радж Атън скоро започна да подозира, че някои от техните камили Посветителки са умрели. Една камила изведнъж се свлече на пясъка и отказа да стане, колкото и да я ръчкаха с острия камилски остен.

Радж Атън нямаше избор, освен да остави ездача й там, докато камилата не се почувства готова отново да тръгне на път. Непобедимият извади бойния си чук и застана да пази животното, наблюдавайки зорко небето за грааци.

По това време на годината огромното корито на Бялото море беше пресъхнало, освен няколкото мили, в които водата течеше малко по-дълбоко от камилски глезен. Отстъпилото море бе оставило солена кора, която пукаше под камилските крака на всяка стъпка. Вятърът, носещ се над пресъхналото море, навяваше парчета сол в очите и на хора, и на камили.

Радж Атън уви лицето си с парцал и се зарадва, когато стигна до водите на Бялото море, наричано така заради бялата кора около бреговете му. Искрящите му аметистови води бяха плитки и твърде солени за пиене. Но наличието на каквато и да било вода беше добре дошло. Тук в очите ти поне не се набиваше пясък и пътуването беше безопасно, макар и по-бавно. Източните брегове на вътрешното море гъмжаха от гигантски крокодили, но тук на запад бе прекалено солено дори за тях.

Докато камилите газеха през многото мили плитка вода, Радж Атън забеляза в далечината оббати — високи пустинни номади на техните грозни черни камили. На гърбовете на всяко от животните яздеха цели семейства. Ездачите бяха не по-малко странни от животните, защото и мъжете, и жените не носеха почти никакво облекло — техните шамани ги татуираха с руни на водно обвързване по долните устни, за да ги пазят от парещото слънце. Но тези руни имаха нежелан ефект. Затваряха порите на лъскавите им черни гърбове и ги правеха безцветни и нацепени, сякаш бяха покрити с люспи. Ноктите на ръцете и краката им ставаха като кремък, а бялото на очите им посивяваше. На юг в Умариш наричаха племето на оббатите „крокодилския народ“, защото вече не приличаха на хора.

Цели племена оббати яздеха на север и слънцето блестеше по сребристите остриета на копията им. Радж Атън прие гледката като знамение. Сдържаните оббати рядко пътуваха денем, но сега десетки хиляди от тях бяха подкарали чудовищните си камили през плитчините на Бялото море.

Бягаха, осъзна той. Възможно ли беше да са чули за нашествието на халите толкова далече?

Тази злокобна поличба го смрази.

Рано следобед групата му догони дванадесетимата а’келласи. Той ги видя отдалече от гърба на камилата си, на по-малко от десет мили, и се помоли наум: „Дано сред тях да е Вакъз“.

Даровете му позволяваха да ги види, докато ръчкаха камилите си нагоре по високите плата, към древните руини под планините при Джебан. Но не можа да разбере дали Вакъз е сред тях.

Стисна нервно юздите в лявата си ръка и продължи.

Джебан, Градът на гущерите, се беше проснал отпред стаен като гробница. По скалните стръмнини, обкръжаващи града, се виждаха статуи на мъже с глави на хищни птици, взиращи се напред с мъртви очи.