Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Няколко души помогнаха на сър Хосуел да легне и завикаха, че дробовете му са се пръснали. Положиха го на едно одеяло. Йоме слезе от коня си и хвана ръката му. Мирима се върна от бойното поле; беше довела и неговия кон. Сега седеше в седлото си и го гледаше мълчаливо отгоре.

Бинесман се смъкна от седлото и коленичи над издъхващия мъж. Бръкна в джоба си и извади някаква билка.

— Сдъвчи това — каза Бинесман. — Ще улесни кончината ти.

Но Хосуел поклати глава — отказа билката.

— Съжалявам — промълви Хосуел през стиснатите си зъби. — Съжалявам. Съжалявам.

Гърбът му се изви в дъга и той се втренчи в Мирима.

— Няма нищо — каза Йоме. — Служихте добре. Няма за какво да съжалявате.

Сър Хосуел изохка, закашля се и от устата му изхвърчаха червени, лепкави късове. Вдигна лъка си и го протегна на Мирима.

— Вземи го. Най-добрият в Хиърдън.

Ейвран никога не беше виждала такъв лък. Хосуел го държеше с изпъната ръка. Беше изкован от прочутата хиърдънска „пролетна“ стомана, но вместо от няколко споени парчета, бе направен от едно тясно парче. Повечето стоманени лъкове бяха къси, за да се борави по-лесно с тях от конския гръб, но този беше две трети от дължината на дълъг лък. На средата на лъка имаше закрепена с болтове дървена дръжка от красиво изваян дъб, върховете му също бяха увенчани с дървени шипове.

Мирима колебливо посегна и взе лъка. Не изглеждаше особено зарадвана, нито се усмихваше. Гледаше издъхващия рицар някак странно.

Сър Хосуел пак се закашля и от устата му бликна разпенена кръв. Ейвран извърна очи.

До нея на коня седеше барон Уагит. Не беше влизал в битката, беше останал назад с Ейвран, Бинесман и Дните на Габорн. Едрият мъж изхлипа задавено и Ейвран го погледна.

Видя ужас в широко отворените му очи.

— Той… умира? Завинаги?

Никога не бе виждала това изражение на мъжко лице. Спомни си как преди години умря майка й — как Бранд бе дошъл при нея, беше я прегърнал нежно и й каза какво се е случило. Беше я предупредил, че така става с всеки човек, че спасение няма.

Тогава тя бе изпитала същия ужас.

Изведнъж осъзна, че в някои отношения е по-възрастна от Уагит. Беше научила за смъртта отдавна; още като тригодишно момиче. Но Уагит досега не бе разбирал, че смъртта е краят, неотвратим и неминуем. Щастливият Уагит.

— Боя се, че да — тихо промълви Бинесман, за да успокои младежа.

Уагит поклати глава. Не можеше да го приеме. А рицарите на Габорн надигнаха гръмки викове. Отначало Ейвран си помисли, че викат в чест на Хосуел, но възгласите се бяха надигнали по целия строй наведнъж. Тя обърна поглед към бойното поле.

Халската орда се обръщаше. Огромните туловища се затътриха в своя странен, клатушкащ се вървеж, и се понесоха на юг. И още в движение в редиците им настъпи промяна. Подредиха се в седем колони, с магесниците по средата.

Воините около Ейвран замърмориха. Никога не бяха виждали халите да маршируват така. Ейвран също не можеше да си спомни подобно нещо с халската си памет.

Изпита безпокойство. Халите бяха започнали да сменят тактиката си, да се приспособяват. Опитът й я предупреждаваше, че халите са умни същества — в някои отношения може би по-умни от хората. Мигът изглеждаше злокобен.

Бойците на Габорн обърнаха конете си и поеха надалече от бойното поле. Бинесман се качи на коня зад Ейвран и тръгнаха мълчаливо.

Габорн я погледна и се усмихна.

— Поздравления. Спечелихме втората си победа и до голяма степен я дължим на теб.

Беше скръбно да получи това признание точно сега, със загиналите зад тях мъже.

— Мисля да те повиша — каза Габорн. — Да се знае, че Небесният ездач Ейвран вече е кралски канцлер.

Честта беше огромна. Като канцлер щеше да е длъжна да съветва краля всеки път, щом я помоли. На девет години тя вероятно беше най-младата личност, удостоявана някога с тази титла. Трябваше да прелива от възторг.

Но тя се почувства смутена. Честта й се струваше някак куха.

Ейвран погледна бягащите хали, после — ревящите от възторг рицари в бойната колона. А после се извърна през рамо към златистите равнини под синята купа на небето, където като сиви камъни лежаха мъртвите чудовища. Изпитваше тъга.

Със закъснение осъзна, че титлата изобщо не я интересува. Беше чест, дарявана от човек на човек, а тя се чувстваше някак откъсната от човечеството.

Призванието й бе да служи на Земята.