Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Пъстрата му кобила препускаше към него, повлякла юзди по земята.

Той се метна на гърба й.

Халата, която бе уцелил, лежеше мъртва. Обикновено, когато човек пронижеше хала с пиката си, чудовището почваше да блъска с предните си крайници по дръжката и я кършеше. Но по някакво хрумване на сляпата съдба пиката на Боренсон бе останала непокътната. Той подкара кобилата към нея, но тя взе да цвили и да мята глава от страх. Боренсон издърпа пръта.

Въоръжен отново, препусна в галоп към дълбоката бразда, изровена от пътя на чудовищата.

Прехвърли се от другата страна на рова и зърна Мирима на около половин миля напред.

От запад отстъпваха хиляди хали — мъчеха се да избягат от развилнелите се Владетели на руни. Боренсон ясно видя една пурпурна магесница сред полето, подгонена от Мирима; след нея Хосуел се опитваше да не изостане. Тя пришпори още по-бързо коня си, нападна отзад и една стрела се заби в ставата на десния крак на звяра. Кракът се вкочани, халата залитна и рухна по корем. Извърна се, надигна се и изрева, вдигнала над себе си прът от най-чист кристал.

Зли енергии сякаш запълзяха по кристалния прът и той лумна. От него изригна облак зелен дим.

Мирима дръпна юздите на коня си тъкмо когато Хосуел пусна стрелата си точно в сладкия триъгълник на звяра. Магесницата залитна и заопипва раната с грамадната си лапа.

Мирима и Хосуел свърнаха настрани от зелената мъгла, прилепени до седлата си. Препуснаха назад към Боренсон. Магесницата изтърва пръта си и се завъртя, сякаш се опитваше да размаже нападателя си. После само помаха с грамадните лапи и умря. Боренсон спря.

Към него се приближи варварин от Интернук, загледан в Мирима с нескрито възхищение. Носеше наметало от тюленова кожа, а лявата половина на лицето си беше боядисал оранжево. Държеше грамадна бойна брадва с широко острие, в стила, наричан от неговия народ „жътварка“. Беше почервеняла от тъмната, засъхнала халска кръв.

Варваринът подаде на Боренсон плоско сребърно шише и кимна към Мирима.

— Да имах ловно псе наполовина толкова сърцато, хич нямаше да излизам на лов. Казвам му една дума и то ми влачи мечките вкъщи за вечеря.

Боренсон удари глътка от шишето. Оказа се медовина. Имаше вкус на топла пикня, но поне отми повърнатото от устата му.

— Да. — Изпитваше нещо неназовимо, някаква необяснима гордост. Беше горд с Мирима.

Воините завикаха възторжено. Щурмът беше донесъл съкрушителен успех. Останките от ордата бягаха на юг с удвоена сила. Мирима спря до него с блеснали очи. Беше изпаднала в еуфория.

— Свършиха ми стрелите!

Беше видял колчана й, когато влезе в битка. Имаше поне три дузини. Изведнъж той погледна десетките мъртви хали, нападали на грамади. Докато той беше успял да се справи само с една, Мирима и сър Хосуел бяха направили цял откос.

„Мирима изобщо не ме разбира“ — помисли той. Мирима искаше обичта му и също като повечето жени смяташе, че не е способен да обича повече от една жена едновременно.

Беше странно. Говореше как мъжете воини таят чувствата си и ги потискат, и как иска от него да ги разкрие. Но това беше лъжа.

Всъщност тя искаше да изпитва силни чувства само към нея и да пресече всякакви възможни желания към други жени.

Но за Боренсон жените приличаха на храната, поставена на трапезата на пиршеството. Една жена можеше да е топъл самун хляб, друга — упоително вино, трета — засищаща мръвка от глиган, четвърта — сладка като торта.

Кой ще иска да яде само едно блюдо на пиршеството? Никой. И след като човек не можеше да се ограничи с яденето само на едно нещо по време само на един пир, как можеш да искаш от него да посвети целия си живот в ядене само на една храна?

Ето това беше дразнещото. Всяка жена иска да мисли за себе си като за цял пир. Дали коматът хляб ще каже на господаря си — недей да ядеш от месеника? Или виното ще настоява: не кусвай от пащърнака с масло?

Това беше абсурдно.

Чувствата му към Сафира не си бяха отишли. Никога нямаше да се заличат. Тя беше упоително вино. Боренсон никога не бе пожелавал жена толкова остро както Сафира и подозираше, че никога повече няма да го изпита. Чувствата, които бе изпитвал към нея, не бяха само страст. Даровете й на обаяние будеха чувство на преданост, необходимост да й служиш, толкова настоятелна, че причиняваше физическа болка.

Тъкмо в това беше тайната на силата на обаянието.

Докато Сафира беше жива, той бе подложен на изтезание, изтезаваше го необходимостта да й служи. Беше чувствал, че… се е приближил до уникална, цялостна цел, някаква форма на съвършена чистота.