Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Бойният строй се разтегли така, че всеки рицар застана на десет разкрача от съседа си. Боренсон зае позиция в първия ред.

После зачака. Чакането се проточи. Кобилата му престана да се бори с него — беше си върнала куража.

Боренсон не чу сигнал, не чу заповед за атака. Просто изведнъж усети, че благородниците насочват конете си към колоната на халите. Габорн водеше на десетина крачки отпред.

Държеше лявата си ръка вдигната, за да не го изпреварва никой. Подкара коня си към халите в лек тръс. Халите, от своя страна, не реагираха. Огромните чудовища се тътреха през степта, явно без да усещат предстоящата атака.

На хиляда крачки разстояние Габорн обърна леко коня си и препусна на североизток към редиците на халите под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Пришпори коня си в лек галоп и наклони пиката. Всички Владетели на руни в първата редица последваха примера му.

Боренсон — също. Кобилата го изненада. Тичаше с особена плавност и му стана лесно да държи пиката, без да подскача.

Загледа халската орда, готов за мига, в който ще се обърнат срещу него.

На петстотин крачки Габорн пришпори бойния си кон в галоп. Кобилата под Боренсон сякаш скочи във въздуха и земята под копитата й се замъгли. Нагоре и надолу по редицата някои лордове започнаха да изпреварват другите.

За изненада на Боренсон, пъстрата кобила направи същото. Тя наистина като че ли си беше върнала самообладанието и вече препускаше бясно към халите.

Боренсон започна да си избира цел. Тътенът от стъпките на халите ехтеше по-силно от копитата на бойните коне. Пронизваше човек до костите. Грий изплющяваха над главата му с писък. Халите в полезрението му се уголемиха, но все още нито една от тях не извръщаше към нападателите безоката си глава, нито развяваха пипалата си по вратовете и под челюстите, както правеха, когато са обезпокоени.

Той забеляза опалов блясък дълбоко сред редиците им — пурпурна магесница. Но нямаше как да се приближи до нея. Затова си избра една хала в първата редица и сниши пиката си.

Кобилата полетя напред и времето сякаш замръзна. Той се съсредоточи в ритъма на копитата, във всички дребни неща, които го заобикаляха. Само с единия му дар на мускул пиката тежеше, но Боренсон беше опитен рицар. Удиви се как пеперудите и щурците продължават да прелитат около него.

Постара се да се стегне. В един безумен миг това, което се стремеше да направи, го порази. Ако не улучеше избраната хала, ако паднеше от коня или по сто други начина объркаше всичко, най-вероятно щеше да срещне края си.

Успя да озапти надигащия се в него безумен ужас и започна да се смее.

На триста крачки халите все още не бяха усетили атаката. На сто и петдесет някои започнаха да се препъват и да извръщат глави.

Но кобилата му препускаше напред толкова бързо, че им остана само секунда-две, за да реагират. Неговата хала залитна, закова се внезапно на място, изхвърляйки облак прах. Беше огромна оръженоска, понесла в дясната си лапа славен чук.

Дръжката на железния чук беше дълга двайсет стъпки, а главата му тежеше колкото кон. В основата на дръжката беше вързано парче човешка кожа. Стрела на балиста се беше забила в гърба на халата и още стърчеше там.

Нагоре и надолу по редицата се чуваше трясък на метал в кост и викове на мъже, писъци на коне и рев на хали.

Щом приближи, избраната от него хала отвори уста и надигна оръжието си.

„Прободи“ — помисли той.

Вдигна малко пиката в подходящ ъгъл и пришпори кобилата. Чудовището се извиси нагоре.

Боренсон зави малко наляво, озова се точно под халата и можеше да види всяка гънка по сивата й козина. Зъбите й засвяткаха над него.

Заби острието на пиката право в сладкия триъгълник на чудовището и усети как то разкъсва здравия хрущял. Остави тежестта на пиката да я понесе напред и отпусна хватката си. Пиката се заби в главата на звяра.

Халата изсъска и замахна със славния чук — повече спазъм, отколкото истински удар.

Боренсон се сниши и чукът изфуча над главата му.

Изведнъж втора хала се надигна на насипа. Кобилата му изцвили и спря, залитна и се превъртя презглава, изхвърляйки го от седлото.

За един кратък миг той се озова във въздуха и вдиша прашния въздух. Ревящата хала изпълни полезрението му.

После Боренсон рухна на земята. Въздухът излезе от дробовете му и му се стори, че целият е потрошен. Знаеше, че трябва да се надигне и да се бие.

Но беше воин с нещастни пропорции. Всеки мускул по тялото му сякаш бе станал на пихтия и той не можеше да реши къде е горе и къде — долу.