Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Йоме се усмихна иронично.

— Тя си ги спечели с лъка си. Спаси мен и Бинесман, и живота на всички в замък Силвареста. Тя уби Сияйния на мрака и аз й платих двадесет силара за службата й.

Боренсон беше убеден, че кралицата очаква да му увисне ченето от изненада, но той отвърна съвсем небрежно:

— Ами, нали е моя жена. Такива неща може да се очакват от нея.

Йоме се усмихна.

— Не се съмнявам, че може да ви изпече и едно хубаво прасенце.

Боренсон се засмя и препусна надолу по склона. Остави след себе си фургона със силарите, придружен от приличащия на паяк стар кайфа Фейкаалд и охраната. Подмина и тичащите на едри крачки през тревата гиганти главанаци, чиито ризници дрънчаха като вериги на котви. Миришеха силно на вкиснала мас и на мърша.

Конските копита тътнеха по земята. Скакалци, наедрели от ядене през цялото лято, заподскачаха под конските крака. Жълти пеперуди прехвърчаха из тревата. Небето отгоре беше като синя купа, а вятърът духаше отривисто в лицето му.

Боренсон се зачуди за жена си. Интересно, не беше му казала, че е убила Сияйния на мрака. Трудно беше човек да си държи устата затворена за такива неща.

Почувства се тъпо. Беше убил в Дънуд хала магесница, малка и съвсем не толкова силна като пурпурна чародейка, и я беше довлякъл до вкъщи за жена си. Сега този трофей му изглеждаше нищожен.

През последните няколко дни светът се беше преобърнал с главата надолу. Той беше изгубил всичките си дарове, а тя бе спечелила същия брой.

Но изобщо не си беше представял, когато я срещна на пазара в Банисфер, че един ден Мирима ще убие Сияен на мрака, легендарно същество, каквото той никога не беше виждал. Изобщо не си беше представял, че тя ще опъне лък и ще препусне срещу бойните редици на орда хали. А и през ум не му беше минавало, че ще поиска да го придружи до Инкара.

„Може би — помисли Боренсон — тя просто се опитва да спечели уважението ми.“

Но не, дори и това му се струваше погрешно. Все пак Мирима не беше някоя лигава кукличка, горяща от желание да удовлетвори. В нея имаше някаква коравост, внушаваща не толкова възхищение, колкото власт. Наистина беше корава, чак до дъното на душата си.

Боренсон имаше чувството, че попада в капан. Самият той бе казал на Мирима, че любовта е отчасти привличане, отчасти уважение. Беше го привлякла още от мига, в който я срещна. А сега изпитваше към нея и голямо уважение.

Над главата му изпърхаха три грий, по-черни от прилепи, и се загърчиха под напора на вятъра. Халите тътнеха през степта под облака на крилатите твари. Отдалече халите приличаха на огромна сива змия. По-отблизо, с въздуха, излизащ от коремите им, вече се чуваше как „змията“ съска, сякаш разгневена.

Долу в равнината войската на Скалбейрн препускаше назад, за да се слее с Вълчето братство.

Той се разтревожи за коня си. Не биваше да язди толкова сприхаво животно. Пъстрата кобила си имаше дарове на мускул, на гъвкавост и два на метаболизъм, но не понасяше юздата.

Когато наближи халската орда, кобилата вдигна глава и боязливо се дръпна назад. А уж беше влизала в битка с хали и преди. Трябваше му стабилен кон, такъв, на който да може да разчита достатъчно, за да нападне едно чудовище и да може да забие пиката си в него. А кобилата му упорстваше, дърпаше се и се опитваше да избяга от ордата.

— Я да влизаш в строя! — изръмжа й Боренсон. — Не се бой от тях. От мен трябва да се боиш! — Плесна я с юздата през ушите и се опита да я подкара към халите, но и тя си имаше дарове. Трудна работа. Най-сетне, макар и неохотно, животното тръгна с конницата.

Мирима беше прибрала ризницата му, шлема и бойния чук от Карис. Само с единия дар на мускул тежестта им го свличаше надолу.

Стигна до бойната част на Скалбейрн. Тя се движеше леко и бързо. Повечето рицари вече държаха пики, взети от фургоните зад тях.

Габорн препусна напред да си вземе пика. Боренсон се приведе и един щитоносец подаде оръжие и на него. Беше тежка бойна пика, може би осемдесет и пет фунта. Той огледа грижливо желязното острие, наточено така, че да пробие кожата на хала. Прътът беше излъскан и смазан, за да ускори пробива. Три железни халки стягаха ясеновия прът на равни разстояния, за да не се разцепи дървото.

Боренсон надигна пиката и устата му пресъхна. С толкова малко дарове щеше да му е трудно да я държи здраво.

Огледа се и видя, че някои от благородниците взимат по две пики, по една във всяка ръка. Щяха да забият една в земята преди напада и после бързо да се върнат да вземат втората. Преди седмица и той щеше да направи същото.