Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Просто късмет — каза Уагит и изчака Габорн да се усмихне на шегата му. После се загледа в халите долу.

— Като не искате да продължите като воин — предложи Габорн, — останете с мен като приятел. Много бързо ще се научите да си готвите вечерята, а и ще научите още някои неща, които ще са ви от полза.

— Ами… стига да ме приемете.

Един от лордовете отзад каза: „Добър човек“, а другите завикаха „Ураа!“, сякаш беше някой шампион, дошъл да се бие на тяхна страна.

Отново изкънтяха конски копита и този път откъм завоя се появиха двама ездачи: сър Боренсон и Мирима. Яздеха един до друг. Препуснаха в галоп надолу по склона, а свитата на Габорн не можа да се сдържи — рицарите завикаха и заразмахваха оръжията си:

— Да живее сър Боренсон! Вижте колко добре язди!

Лицето на Боренсон стана мораво и той закима тъпо. Някой извика:

— Да са ти пораснали малко повече орехи и за мен?

А друг го закачи:

— Ездата на кон с тях е само половината изпит!

Херолдите на Габорн надуха роговете си в какофоничен поздрав.

Боренсон дръпна юздите, вдигна ръце и извика:

— Чуйте, чуйте ме. Наистина е вярно, благодаря. Пораснаха ми три огромни ореха, и всеки е по-космат от най-рунтавите топки, които сте виждали дори на куче!

Рицарите зареваха от смях, а един извика на Мирима:

— Вярно ли е?

Лицето на Мирима се изчерви и тя се помъчи да потисне смеха си.

— Лъже. Само два са. Само два, но са огромни. Цяло чудо е, че изобщо може да върви. Страх ме е, че ще стане кривокрак!

Всички рицари избухнаха в дрезгави смехове и кикот. Един викна:

— Ей, чу ли това, сър Седрик? Чародеят сигурно може да ти помогне с малкия ти проблем!

Сър Седрик се опули и изрева:

— Какво? Нямам малък проблем!

Разсмяха се още по-силно.

Мирима скри лицето си с ръка, за да прикрие неудобството си.

Сър Боренсон махна към Бинесман, сякаш искаше да му благодари, макар Габорн да беше сигурен, че рицарят иска само да отклони вниманието им от себе си.

Магьосникът се усмихна двусмислено и кимна.

Рицарите викаха, подмятаха си шеги и се смееха, а Габорн неволно си помисли за чародея Хоуел. Беше се борил здраво да дискредитира Бинесман, за да може да вземе учителския пост в Стаята на Земните сили. Хоуел можеше и да е изтъкнат чародей, но никога не бе призовавал вайлд, а и със сигурност не беше успявал да посади нови орехи на мъж.

Габорн погледна Бинесман и каза усмихнато:

— Ще се прочуеш!

След няколко мига пристигна и Скалбейрн с двамата си съгледвачи.

— Милорд! — ревна той и дръпна юздите. Бойният кон на пълководеца тичаше бързо. Плъзна се цели четиридесет крачки напред и се закова толкова близо пред Габорн, че неговият кон се дръпна боязливо назад. Очите на Скалбейрн светеха от възбуда.

— Милорд, снощи на халите им замръзнаха задниците в снега и още не са се стопили. Слънцето успя да им затопли дупките чак преди пладне. Даже и сега са тромави, едва се тътрят на половин скорост. Чакаме само вашите заповеди.

Габорн опипа вътре в душата си, замислен. Изкушаваше се да нападне, но усещаше заплаха. С халите не можеха да си играят.

— Милорд — настоя Скалбейрн. — Можем ли да нападнем?

Габорн усещаше пластове от заплахи, като люспи на лук. Ако вземеше решение за атака, много хора щяха да загинат.

„Но аз съм Земният крал — помисли той. — Мой дълг е да защитя народа си по най-добрия начин, който знам.“

Халите бяха слаби, бяха загубили злата магесница, която ги водеше. Движеха се на юг по същия път, по който бяха дошли, като мравки, следващи оставената към храната диря. Имаше цял ден за лов. Рицарите му горяха от нетърпение. Времето беше чудесно, а теренът на повечето места щеше да е идеален. В цялата човешка история не беше чувал някой владетел да е нападал толкова много хали на открито. Условията може би никога повече нямаше да са толкова благоприятни.

Но го тревожеха загубите. Колко ли храбри мъже щяха да паднат? Отговорът не беше ясен. Щеше да зависи от избраната тактика. В дългосрочен план можеше ли да си позволи тези загуби? Какви ли битки го чакаха в следващите дни?

С всеки следващ миг имаше чувството, че се придвижва все по-близо до световната орис. Днес тук щяха да загинат хора. На Йоме скоро й предстоеше да се изправи пред опасност. Десетки хиляди в Карис. А след това — светът.

Боренсон проговори пръв.

— Проклятие, Габорн! Нима ще посмееш да ни задържиш? Ние тук мъже ли сме? Мъже ли сме изобщо?

Габорн погледна стария си приятел.