Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Когато стигнаха в Карис, Габорн вече беше потеглил. Хората бяха започнали да бягат от града. Със заминаването на халите и след като тъмнината се беше вдигнала, бежанците вече задръстваха всеки път на няколко мили наоколо.

Обикновени войници от Мистария, както и от Индопал, потегляха на север, за да възстановят и бранят порутените замъци. Уморени пехотинци газеха в строй през пепелищата с тежки вързопи на гърбовете. Останалото гражданство напускаше кой по какъвто път хване.

Стотици хора се бяха изкачили на кратера, при дупката от огромния червей.

Мирима и Боренсон останаха в Карис само колкото той да вземе половин дузина дарове — по един на мускул, гъвкавост, ум, слух, зрение и метаболизъм. След това Боренсон се разпореди да му добавят още дарове на следващия ден. Заради мръсния въздух над града не посмя да вземе дарове на жизненост, за да не се поболее Посветителят му и да умре. За това трябваше да почака.

След това напуснаха града и Боренсон спря да изкърти с чука два зъба от една хала като военни трофеи — един за него и един за нея. Каза, че ще поръча да ги издялат.

После препуснаха към планините Брейс. Ниските подножия бяха станали тъмносиви, но по-нататък есенните цветове шареха склоновете, а пресният сняг блестеше по върховете.

Халите бяха направили просека през планините, но Мирима и Боренсон продължиха по пътя.

Скоро щяха да настигнат Габорн. Мирима се боеше от срещата: мислеше си какво всъщност трябва да каже на рицарите и лордовете, ако я попитат за раната на мъжа й.

При южните подножия на планините Брейс Габорн и хората му спряха на ръба на едно плато.

Той спря под три тополи. Неговият Дни дръпна юздите до него. Златните листа шумяха от вятъра. Габорн се загледа към низините. Там халите се движеха в колона: армия от около шейсет хиляди чудовища. Маршируваха в хлабав строй от по осем-десет в редица, в колона дълга не по-малко от десет мили. Извиваха между хълмовете и пресичаха гъсто обрасъл с дървета сребрист поток. Когато Габорн примижа, халите му заприличаха на огромна сива змия, лазеща през студените степи. Старият порутен замък при скалата на Мангън се издигаше малко извън обсега на змията, с величествената статуя на самия Мангън, изправен храбро и загледан над чудовищата.

Йоме ахна и прошепна:

— Изобщо не си представях, че са толкова много!

Габорн знаеше, че тя е видяла отраженията им в Зрителните камъни на Бинесман, но камъните някак си не даваха представа за огромните пълчища, пред които се бяха изправили сега.

Дори от това разстояние земята тътнеше от стъпките им, а съсъкът, който издаваха при издишване, стигаше до тях като приглушен шепот.

Той се загледа вцепенен. Халата, която търсеше, трябваше да е някъде там долу.

През нощта мъжете на Скалбейрн бяха избили много хали, но търсенето му сред мъртвите на Майстора на пътя не доведе до нищо. Ейвран беше огледала две чудовища, които приблизително съвпадаха с описанието й. Но се оказа, че са твърде малки.

Което означаваше, че нужната му хала е все още жива.

На юг от планините хълмовете бяха сухи и почти голи. Дъждовната буря предната нощ съвсем бе пропуснала тази земя. Изпод краката на халите се вдигаше прах, който оставяше пушлива диря, смесена с ятата прехвърчащи над главите им грий.