Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

За миг Боренсон замълча. После се усмихна.

— Точно така! Кажи им точно това. — Ухили се злобно и Мирима не можа да определи изражението му. Имаше и страх, и смут, всичко това смесено с желание да избухне в смях.

Тя се качи на седлото, той се метна зад нея и излязоха от Балингтън.

Дълго никой не проговори. Тишината й се стори неловка. Боренсон я държеше леко, с една ръка около стегнатия й стомах, малко под гърдите. Беше отпуснал брадичката си на рамото й.

Знаеше, че може да помирише косата й и да усети допира на кожата й под тънката тъкан на блузата. Искаше й се да я целуне или да я прегърне с нежност. Но ги деляха твърде много неща. Все още бяха по-скоро чужди, отколкото съпруг и съпруга.

Имаше нужда от повече.

— Като ще яздим заедно — каза тя, след като навлязоха в изпепелените земи — можем поне да си говорим.

— Съгласен — отвърна равнодушно Боренсон.

— Разкажи ми нещо за себе си, което още не знам — подкани го Мирима.

— Не обичам млечни баници и малебита — отвърна Боренсон. — Не ги понасям под никаква форма.

— Добре — каза тя. — Тогава ще ти пека сладки с мармалад. Сега ми кажи нещо по-важно.

Трябваше да разбере какво иска от него. Искаше да си открие душата пред нея, да поговори за най-дълбоките си чувства.

— Нищо важно няма около мен.

— Тогава ми разкажи за Сафира — подкани го Мирима; засягаше тема, за която знаеше, че най-малко ще иска да говори. — Каква беше тя?

— Самодоволна.

— Какво те кара да мислиш, че е била самодоволна?

Той въздъхна тежко.

— Попита ме за теб. Искаше да знае дали си хубава. Знаеше, че не може да се сравнявате.

— Ти какво й каза?

— Едва ли държиш да го чуеш — отвърна той. Тя разбра, че не е било ласкаво. — Не можех да я погледна, не можех да чуя гласа й, без да се почувствам… заробен. Но ще ти кажа какво беше тя. Мисля, че беше просто празна черупка. Беше изкуфяла по Радж Атън и малко познаваше света. Мислех, че може да ни предаде. Но в битката ме изненада. Прояви известен кураж и донякъде състрадание. Ако беше малко по-умна, можеше дори да остане жива. Общо взето беше просто едно момиче с твърде много обаяние.

— Казваш ми го само за да ме утешиш — възрази Мирима. — Само допреди два часа мислеше, че си влюбен в нея.

Той замълча, докато намери отговор.

— Сега ти казвам какво мисля за нея. Това, което мисля, и това, което чувствам, са различни неща. И двете са еднакво верни. Може би си права. Може би не знам какво е любов.

— По-голямата ми сестра ме предупреждаваше да не се женя за воин — каза Мирима. — Казваше ми, че те се научават да потискат нежните си чувства.

— Никога не съм имал никакви нежни чувства.

Тя се извърна и го изгледа накриво.

— Така ли? Дори в цитаделата на Посветителите? — Опитваше се да го изкара от равновесие, прехвърляше го от една опасна тема към друга. Но изразът му й показа, че думите й са го ранили много дълбоко.

— Аз… добре, ще ти кажа истината — отвърна той развълнувано и гласът му се повиши. — Казваш, че не знам какво е любов, и ще призная, че не знам. Любовта е лъжа. Майка ми ме мразеше от деня, в който съм се родил. Още като дете го разбирах.

— Мразела е баща ти — поправи го Мирима. — Ти просто си имал нещастието да приличаш на него.

— Не — отвърна Боренсон. — Тя мразеше мен. — Опитваше се да говори безгрижно, но човек не може да говори безгрижно с рана, която го е поразила така дълбоко. В гласа му се долавяше болка. — Говореше за обич, когато други майки говореха за скъпите си дечица. Майка ми казваше: „О да, аз обичам моя малък Айвариан.“ После се оглеждаше крадешком да види дали са й повярвали. Но го казваше само за да увери приятелките си, че с нея всичко е наред.

— Явно, че нещо не й е било наред — каза Мирима. Истината не можеше да промени. Но можеше да отнеме част от болката. — Тя може и да не те е обичала. Аз обаче те обичам.

— Това пък как е възможно? — запита той някак твърде високо. — Каква полза от мъж, който не може да ти даде дете?

— Мога да ти изредя поне сто добри приложения за такъв мъж — каза тя. — Мъжът е този, който работи до теб, когато си копаеш градината, и който те топли нощем в леглото. Той е този, който се тревожи за теб, докато никой друг не знае, че ти е зле. И той е този, който бих искала да държи ръката ми, когато застана пред вратата на смъртта.

— Хората се залъгват — отвърна Боренсон, сякаш не беше разбрал мисълта й. — Искат да обичат толкова отчаяно, че започват да търсят и накрая се преструват, че са намерили любовта. Жените срещат някой долен глупак и се самоубеждават, че са открили съкровище, „рядък диамант“, човешко същество, което цялото останало човечество, кой знае защо, не е забелязало. Каква гнилоч! Нищо няма в такава любов. Хората се плодят на поразия. Светът е пълен с глупаци, които нямат никакво друго желание, освен да се възпроизвеждат. Не го разбирам!