Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Ти… ти сигурен ли си, че няма да ги загубиш? Веднъж ми загуби едни пари!

— О, това беше отдавна — рече Скалън. — Ама пак ги намерих, помниш ли? Върнах ти ги нови-новенички. Нали си купи ботуши с тях.

Ей това беше проблемът. Уагит не можеше да помни. Не можеше да си спомни Скалън някога да му е намирал пари. Не помнеше да е имал нови ботуши. Всичко забравяше. Даже си беше забравил истинското име. Хората не винаги го бяха наричали Уагит, ама си беше забравил истинското име.

— Да де! — каза Уагит, когато Скалън го вдигна на крака.

Излязоха от хана и яркото слънце ги огря. Скалън го подканяше:

— Хайде, момко. Раздвижи ги малко тия крачища.

Уагит трябваше да спре да се изпикае. Докато стигнат до палата на херцога, сякаш мина цяла вечност.

Стражите при портата май го познаха, щото му отдадоха чест с мечовете.

Такъв разкош не беше виждал в живота си. Никога не беше влизал в богатска къща. Херцогът имаше красиви картини и гоблени по стените. А в залата за приеми видя най-голямата камина, която бе виждал. Когато се появи един богат човек, Уагит целият се изчерви.

— Херцог Палдейн — изломоти той с благоговение.

Но дребният мъж с острата брада го погледна с хитрите си очи и каза:

— Не, херцогът е мъртъв. Аз съм шамбеланът му Галънтайн, замествам го. Разбирам, че сте дошли да поискате силари?

— Ъъ, да, ваше благородие! — отвърна вместо него Скалън. — Затуй е дошъл той — само да си вземе к’вото му се полага по право.

Тъмните очи на шамбелан Галънтайн гледаха строго.

— Значи си искаш даровете веднага? — попита Галънтайн.

— Ъъ, не, дарове той не ще — каза Скалън. — Засега си иска само силарите.

Галънтайн се усмихна.

— Така ли?

Скалън подбутна Уагит отзад и Уагит закима енергично.

— Предполагам, че приятелят ти ще ги продаде, за да ти купи ейл? — попита шамбеланът.

Уагит поклати глава.

— Не, той ще ги скрие добре, че да не ги открадне някой. Много добър скривач е.

Скалън отново го подбутна отзад и Уагит разбра, че му дава сигнал да каже нещо. Ама не знаеше какво.

Галънтайн се усмихна още по-хладно.

— Сър — каза той на Скалън, — вярвам, че ще можете да намерите вратата сам? Или трябва да викна стражите… да ви я покажат?

От гърлото на Скалън излезе ниско ръмжене.

— Не ми трябват стражите. — Бутна Уагит още веднъж отзад и излезе от стаята.

Уагит остана сам и изплашен. Сигурен беше, че Скалън е побеснял, ама истински побеснял. Понякога, когато Скалън побеснееше истински, го напердашваше здраво. Уагит реши, че веднага щом излезе през вратата, Скалън ще го чака отвън да го напердаши. Тревогата изби всички други мисли от ума му.

— Е — каза Галънтайн, — какво да правим сега с вас?

Уагит поклати глава. Разбираше, че нещо не е наред. Беше се държал лошо. Нямаше да си вземе нито силарите, нито земите. Но не можеше да се сети каква точно лошотия е направил.

Галънтайн го обиколи и го огледа, сякаш беше някое теле на пазара.

— Имаш едър кокал. Това е добре. И наистина си убил девет хали. Това значи, че имаш бързи движения. Я ми разправи, как точно ги уби онези хали?

— Ми, скочих им и ги фраснах по мекото място! — каза Уагит.

— Кой ти показа къде е мекото място на халата? — попита Галънтайн.

За своя собствена изненада, това Уагит го помнеше.

— Лъгби, Лъгби беше! Нарисува ми картина на земята и ми го показва много пъти.

— Несъмнено, когато халите дойдоха, твоят приятел Лъгби те е оставил да нанесеш първия удар — каза Галънтайн.

Виж, това Уагит не го помнеше със сигурност. Но сега като си помисли, май не му се беше налагало да избутва други хора, за да стигне до тях.

— Кажи ми, Уагит. Знаеш ли какво е смъртта?

— Ми, това е дето… лягаш да спиш и не се събуждаш.

— Добре. Знаеше ли, че халите може да те убият?

Уагит не отговори. Галънтайн май беше нещо ядосан, а Уагит не знаеше верния отговор. Само поклати тъпо глава.

— Значи твоите приятели са те тикнали пред халите и не са ти казали, че могат да те убият.

Уагит не помнеше някой да е споменавал такова нещо.

— Позволете да ви задам друг въпрос, барон Уагит: смятате ли, че можете да го направите отново?

— Да убия хали? Ами да.

Галънтайн го изгледа и кимна. Уагит беше улучил верния отговор!

— Да ви задам друг въпрос. Някога… мечтали ли сте да бъдете като другите хора? Чудили ли сте се какво ли ще е да помните неща, да знаете неща, които знаят и други хора?

Уагит закима.

— Това няма ли да е по-ценно и от злато?