Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

А единственият начин да си я опази беше като я даде на Скалън. Той щеше да му я пази добре.

— Можете ли да повярвате? — викаше Скалън на тълпата. — Уагит е барон! Ще има къщи и земи, и толкова тежки торби с пари, че и той няма да може да ги влачи насам-натам.

Лъгби, един приятел, който работеше в мините в Силвърдейл с Уагит и Скалън, рече:

— Е, ти сигурно ще си до него да му помагаш.

Скалън се засмя. Беше едър и брадат и когато се смееше, от устата му хвърчаха слюнки.

— Че кой е най-добрият му приятел? Сега ще му трябва иконом. Кой е по-добър от мене?

— Общо взето, всеки друг — изломоти Лъгби.

Скалън го изгледа на кръв. Лъгби беше старец, с парализиран от вечното превиване в мината гръб. Уагит никога не беше виждал Скалън толкова бесен.

— Ти да мълчиш — изръмжа заканително Скалън. — Да мълчиш, че да не ти резна езичето.

Посегна и стисна с месестия си юмрук дръжката на дългия нож на колана си. Лъгби се отдръпна и в бледите му очи се изписа страх.

В гостилницата настъпи тишина. Мъжете се заотдръпваха от двамата, а Уагит се зачуди какво става. Защо Скалън беше толкова побеснял, че да иска да убива? Беше го виждал да бие мнозина, но никога не го беше виждал да убива.

— Аз… — Очите на Лъгби зашариха из гостилницата. — Мойте уважения. Само мислех, че щом ти ще си му икономът, сигурно ще ти трябва някой свестен човек за кухнята.

За миг в гостилницата се възцари тишина — всички чакаха какво ще отвърне Скалън.

Той се засмя сърдечно.

— Ми да, помощ в кухнята ще ни трябва.

Лъгби се захили на късмета си.

— Може ли да готви? — попита Уагит.

— Дали може да готви? — ревна от смях Скалън. — Тоя такъв фасул ще ти свари, че пръстите си ще оближеш!

На Уагит това му стигаше.

Той се ухили, удари още една глътка и ромът престана да го пари в гърлото. Затова пък стаята се завъртя. Уагит загуби чувство за време. Зяпна едно куче, което се въртеше около него. А на огъня се печеше прасенце. Поиска му се да погали кучето, ама знаеше, че ще дойде ханджията и ще го перне с черпака. На тия неща ханджиите държаха много: не пречи на кучето да ди върши работата. Че нали това беше животът, в края на краищата. Работа.

Уагит работеше по цял ден — къртеше жилата в забоя. Работата носеше пари. Работата и фасулът го правеха силен — силен като мечка.

Уагит изрева като мечка и накара всички около него да го зяпнат и да се разсмеят. Затуй Уагит изрева отново, надигна се и задрапа с пръсти във въздуха. Добра шега.

Скалън си приказваше с един друг — някакъв мъж с мазна кожена престилка. След малко той сръга Уагит с лакът и рече:

— Чу ли? Кралят ти дължи силари затова, че си убил халите. Девет силара. Богат ще станеш.

— А, той… нищо не ми дължи — отвърна Уагит, само че думите излязоха трудно, езикът му нещо беше надебелял. — Той… той ме повози на коня си.

— А бе дължи ти той — каза Скалън. — Това е стар закон, писан е преди той да се е родил, преди всички да сме се родили. Щом някой убие хала, може да отиде при краля и да си вземе един силар. Така един храбрец като тебе, даже да е с ниско потекло, може да стане рицар.

— О? — отвърна Уагит. Стаята вече сериозно се завъртя и той стисна натежалата си глава с ръце.

— А на тебе, виждаш ли, силари ще ти трябват. — Скалън се наведе към него. Лицето му беше покрито с прах от мините — беше се набил и в бръчките около очите му. — Ще ти трябват, за да ги продадеш. Сега ще имаш къща и земи и ще ти трябват някакви пари да се почнат нещата. Да речем, ще трябва да си купиш няколко хубави коня и карета. Може пък сега, като станеш богат, да поискаш да се ожениш за Андела.

Като го чу, Уагит вече не можеше да мисли за нищо друго. Андела продаваше ейл в хана в Силвърдейл. Най-хубавата жена на света. Всички го казваха.

— Мислиш ли, че ще ме вземе? — попита Уагит.

— Приятел — увери го Скалън. — Има едно нещо на тоя свят, в което съм сигурен: за достатъчно пари тая пачавра ще легне да спи и с шопар.

Уагит се ухили и се помъчи да си представи Андела, дълбоко заспала до една свиня. Обаче главата му се въртеше толкова лошо, че не можа.

— Тъй че давай — подкани го Скалън. — Да ставаме с тебе и да си съберем богатството.

— Не мога — отвърна Уагит. — Много съм пиян и не мога да вървя.

— Няма нищо — рече Скалън. — Ще ти помогна.

— Ама… не искам да изгубя нещо.

— Нищо няма да изгубиш — увери го Скалън. — Щото аз ще ти ги скрия силарите, при всички други пари, дето си ми ги давал да ти ги пазя.

Уагит го изгледа със замъглените си очи.