Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Габорн се зачуди. Навярно в изкривеното съзнание на Фейкаалд тези заплахи бяха истински. Или просто се преструваше на уплашен, за да постигне някаква по-голяма цел.

Имаше нещо в този човек… нещо черно в сърцевината на душата му. Габорн не чувстваше непосредствена заплаха. Засега поне Фейкаалд нямаше да извади нож срещу него. Но не се съмняваше, че е способен на голямо коварство при първата възможност, която би му се удала.

„А да не би да ми го казва собственият ми страх?“ — помисли Габорн.

В Къщата на Разбирането, в Стаята на лицата, Габорн се бе научил да забелязва измамата у хората. Но за Фейкаалд не можеше да е сигурен. Един лъжец щеше да извърта очи или да примигва, докато се мъчи да те увери в лъжата си. Зениците му можеха да се свият. Но кайфба Фейкаалд гледаше Габорн спокойно, без да мига. Но пък опиумът, който беше изпушил, променяше големината на зениците.

Лъжецът може да трепери неволно, но Фейкаалд беше спокоен. Мускулите по врата на един лъжец често се стягаха и той можеше да тръсне глава в усилието си да изглежда отпуснат.

Фейкаалд не проявяваше нито един от тези признаци. И все пак в позата му имаше нещо не наред. Беше се превил напред, навярно заради увредения си гръб. Но Габорн заподозря, че това е нещо повече. Поведението му не беше на лъжец, а по-скоро на търговец, силно заинтересуван да продаде стоката си.

Опитваше се да му продаде измислица. Габорн не искаше да я купи.

Помисли за възможните мотиви. Може би Фейкаалд искрено се беше надявал да изцеди помощ от Габорн. Може би се стремеше да го парализира или да раздвои силите му.

Или… може би Радж Атън искаше Фейкаалд да остане край него.

Щом си помисли това, хладната му увереност се усили. Разбира се, Фейкаалд беше шпионин. Точно затова Габорн се чувстваше така неловко в присъствието му, изпитваше смътно чувство за опасност.

„Много лесно е да го изгоня“ — помисли той.

Погледна към съветниците си, спомни си какво му бяха казали бащините му Умове предната нощ. „Трябва да обръщаш враговете си един срещу друг.“ Възможно беше да обърне Фейкаалд срещу неговия господар, като го захранва с лъжливи сведения.

Най-малкото имаше едно предимство от задържането на Фейкаалд. Беше служил на Радж Атън дълго и добре. Задържайки го тук, по какъвто и да било повод, щеше да лиши Радж Атън от един добър съветник.

Ходът изглеждаше разумен. Можеше да остави Фейкаалд някъде, където да не може да навреди, и да го постави под наблюдение. Точно за тази цел имаше вдигнати резиденции в Дворовете на прилива.

Но всички тези планове бяха пометени от една мисъл… може би наистина бе възможно да го привлече на своя страна.

— Благодаря ви, кайфба Фейкаалд — каза Габорн. — Дадохте ми много теми за размисъл. Ще помисля дали да ви взема на служба при мен, но за това нещо умът ми трябва да е ясен. Днес ще тръгнете ли с мен?

— Кажете ми само как да ви служа най-добре — отвърна Фейкаалд и се поклони толкова ниско, че Габорн се уплаши да не падне от коня си.

— Момчета, чухте ли? Моят Уагит вече е барон! — засмя се Скалън.

После тупна Уагит по гърба и тикна нова чаша с ром в ръката му. Мъжете в претъпкания хан в Карис се захилиха на Уагит и взеха да го поздравяват.

Уагит помнеше ездата на кралския кон. Помнеше и че го направиха рицар. Беше по-хубаво от сън.

Той затвори очи и си обеща да запомни тези неща. Но му беше трудно. Винаги забравяше всичко. Предната нощ си беше обещал да запомни как убива хали, но спомените му вече изгасваха. Можеше да си спомни само как убива две или три. Знаеше, че е убил девет, само защото всички му го казваха.

— Недей да мижиш в нея — айде, изпий я веднага — ревна Скалън. — Щом ще си барон, ще трябва да се научиш да държиш пиячката в нещо по-непромокаемо от шепата си.

Всички се смееха и тупаха Уагит по гърба. Навеждаха се толкова близо, че усещаше дъха им. Той удари голяма глътка. Ромът опари гърлото му. Това парене не му харесваше, но обичаше да се напива. Единственият проблем беше, че когато се напиеше, винаги се събуждаше с празна кесия.