Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Само едно направи — шепнеше му гласът. — Убий кралица Силвареста и ще летиш.

На един кръстопът на двеста мили южно от Карис той спря в сенките на няколко стари сребристи брези край песъчливия бряг на една река.

Ято скорци прелетя на зиг-заг като облак над водата и накаца по едно мъртво дърво толкова нагъсто, че Бекхърст си помисли, че ще може да ги пипне, ако приближи. Допреди миг дървото беше голо и мъртво, а в следващия птиците облякоха всеки негов клон като листа. Пееха в дрезгав хор; вдигнаха се от дървото, направиха кръг и се върнаха.

Един скорец излетя от ятото и кацна на острието на пиката му. Килна глава на една страна и го изгледа отгоре. Примига и черните му очи му се сториха по-мъдри, отколкото можеха да са птичи очи.

— Благослови пиката ми, Велики господарю — промърмори Бекхърст.

Остави коня да се напие. Скорецът плесна с криле и отлетя. Сухите листа над него зашумяха едно в друго като хартия. Над полята на север затанцува ослепително златна светлина.

И ето че от юг се появиха двама рицари и подкараха към него. С тях дойде и попътен вятър, който пръскаше листата пред себе си, вдигаше прах под копитата на конете им, плющеше в пелерините им и в гривите на изплашените им коне.

Бяха едри мъже, като самия Бекхърст. И двамата носеха щитове и пики. И двамата имаха буреносни сиви очи. Щом се събраха, никой от тримата не проговори. Всички само седяха на седлата си, оставили конете си да се напоят, в очакване на сигнал. Край тях закръжи вихър като някакъв невидим звяр, спираше и поемаше ту насам, ту натам.

Изведнъж Бекхърст вдигна глава. Надуши деликатен парфюм, сякаш някоя изтънчена дама бе преминала през затворена стая.

— Кралицата не може вече да е далече — каза един от рицарите. — Още два часа напред.

— Лъхне ли вятърът, идва бурята — прошепна Бекхърст почти в молитва.

Вятърът духна силно, отвя листата от брезите и зарева като ранена мечка. Конете заподскачаха тревожно.

Като един, тримата рицари пришпориха бойните си коне на север. Към източника на миризмата.

Габорн напусна Карис с натежало сърце. Усещаше заплахата за десетките хиляди хора в града. Затова се бе разпоредил Умовете на баща му да останат тук със сановника на Палдейн лорд Галънтайн и да му помогнат с опразването на града, като ги помоли да укрепят колкото е възможно по-добре градската отбрана. При себе си остави само един от Умовете, верния стар Джеримас.

Из полето се пръснаха съгледвачи и се развърнаха широко, за да претърсят избитите хали. Напълно възможно беше Майсторът на пътя, който търсеше Габорн, да е срещнал съдбата си през нощта наред с толкова много други чудовища. Намирането му нямаше да е трудно, стига да беше загинал. Малко хали имаха по трийсет и шест пипала на главите. Отликата беше рядка — може би едно на петстотин. Още по-голяма рядкост бяха огромните самци с грамадните си предни лапи.

Съгледвачите огледаха старателно полето, но не намериха нито една хала, която да отговаря на това описание.

На една миля от Карис Габорн спря войските си, за да проучи едно странно обстоятелство. Халите тук бяха прокопали няколко широки рова, които се извиваха по терена като в плетка. От езерото Донестгрий в тях се беше вляла кална вода и „каналите“ се вливаха в една падина на миля навътре в сушата. Самите изкопи бяха дълбоки около четири стъпки — доста плитки за мащабите на халите.

Странното беше миризмата. Водата издаваше ужасна смрад, каквато беше помирисвал при някои гейзери, и всички риби, влезли от езерото, сега се носеха с коремите нагоре във вонящата вода.

Йоме извади напарфюмирана кърпа и я поднесе пред носа си.

— Какво е това? — попита Габорн, след като надникна във водата. — Да не са им нощните гърнета?

— Не мисля — отвърна Джеримас. — Мирише на сяра.

Габорн не се изненада, че отговорът дойде от Ейвран.

— Не са гърнета. Това им е питейната вода.

Той се озърна към детето за да се увери, че не се шегува. То пак яздеше пред Бинесман.

— Халите пият вода? — удиви се Джеримас. — Народната мъдрост от столетия поддържа, че халите, също като пустинните мишки, не се нуждаят от вода, а си взимат всички необходими течности от жертвите си.

— Разбира се, че пият. — Ейвран смръщи вежди. — Злата магесница беше ужасно жадна, когато умря. Погледнете във водата. Ще видите едни големи жълти камъни. Халите са ги донесли тук и са ги хвърлили вътре, за да се разтопят. Там, откъдето идват, няма прясна вода, всичката е като тази.