Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Премахва миризмата на конска пот, предполагам — каза Ерин. Зачуди се на жеста му. Дали миризмата й не му харесваше? Или се стараеше да бъде мил?

— Казват, че ако разтриеш листчетата й — промълви Селинор, — миришат още по-приятно.

Придърпа я към себе си и я прегърна пламенно. Тя все пак реши, че се старае да бъде мил. Разни страни, разни обичаи.

Всъщност той беше повече от мил. За миг тя помисли дали да не изрита вратата на къщата и да потърси легло. Предната нощ се беше доказал като доста способен любовник.

В този момент се появиха две Конесестри, тръгнали на юг от Флийдс. Изкачиха се на близкия хълм и враните в полето се разлетяха.

Когато приближиха, Ерин ги огледа. Двете момичета, изглежда, бяха от бедни семейства и изобщо не можеха да минат за рицарки. Кожените им доспехи бяха изрисувани с гербове, показващи клановете им. Всяка носеше колан от конски косми, боядисани в червено и сплетени за щастие. Шлемовете им бяха кожени, с вшити по тях железни плочки, с конски опашки, веещи се на гърба. Вместо тежки пики носеха обикновени копия.

Изглеждаха кипящи от енергия — нещо присъщо за хора, току-що получили дарове. Ерин предположи, че момичетата добре са се възползвали от силарите, отстъпени от Габорн на нейния народ.

Едното от тях имаше петна кръв от рана на хълбока. Отдалече миришеше на уиски, с което беше почиствало раната.

— Вие идвате ли насам, или заминавате? — попита ги раненото момиче, след като приближиха.

— Идваме — отвърна Ерин.

— Пътищата напред са трудни. Издънката на Лоуикър, Констанца, е блокирала всяко пътче. Засипала е пътищата с железни шипове. А ако тръгнете през дърветата, стрелците й ще използват кожите ви за упражнения по стрелба. Едва се отървахме.

Ерин го беше очаквала.

— Война значи? — попита Селинор.

— Знае ли човек? — отвърна другото момиче. — Не видяхме войски, строени на полето, ако това имате предвид. Не гори от желание да се опълчи на Земния крал, но и не иска конете му да опикаят пътищата й. Нейното е по-скоро женски яд, отколкото война, мен ако питате.

Селинор се изсмя високо на думите й и пожела всичко добро на младите жени. Смехът му обаче прокънтя фалшиво. Ерин разбираше, че има основания за тревога.

— Май трябва да свием през планините и да заобиколим Белдинук — каза той.

— А защо пък да не отцепим направо през полята на Лоуикър? — отвърна Ерин. — Ще спестим време и все едно че ще им се изплюем в лицето.

— Стрела, пусната в пристъп на гняв, може да те убие също толкова лесно, колкото и пуснатата във война. Имаме да свършим по-важни неща от това да плюем в лицата на хората на Лоуикър.

Ерин не беше толкова сигурна. В близкото минало Флийдс и Белдинук бяха воювали десетина пъти и донесената от момичетата вест беше събудила гнева й.

Все пак тя потисна яда си достатъчно, за да го последва, след като наближиха границата и Селинор зави на запад по един страничен път, водещ към Туинхейвън.

След десетина мили стигнаха до останките на селото. Всъщност не беше останало нищо. Пожарът го беше помел.

Ерин от пръв поглед разбра, че пожарът не е бил обикновен. Първо, пламъците бяха погълнали цялото село, обикаляйки около крепостната му стена. Вътре в този кръг адският огън беше погълнал всяко късче дърво — всяка кола, всяка греда във всеки дом, всяко дърво.

На някои места на мястото на доскорошните къщи все още стояха камъни. Тук-там като изгорели кости стърчаха комини. Каменни огради отделяха дворовете, покрити с пепел. В самия център на селището дори камъните бяха разтопени на шлака.

Никой не беше оцелял.

Ерин и Селинор подкараха през улиците и видяха овъглени трупове. Тук майка, понесла невръстното си дете. Там — кон, умрял докато е тичал в паника. По-нататък сред руините лежеше цяло семейство.

Селището бе унищожено от огнетъкачите. Ерин знаеше, че някъде в Мистария те бяха призовали Сияйния на мрака. Като част от своето жертвоприношение бяха изгорили живи хора. Това трябваше да е било селото. Туинхейвън.

Само една линия следи показваше, че някой се е осмелил да влезе в селото през трите изминали оттогава дни. Дирите кръстосваха улицата, от една изгоряла съборетина към следващата. Явно беше някой плячкаджия, който сигурно беше търсил буци стопено злато или сребро в пепелищата.

По-нататък по пътя имаше още села. Но околните селяни най-вероятно нямаше да посмеят да стъпят на това място. Мнозина смятаха за опасно да стъпиш на земя, където са убити хора.