Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Ерин и Селинор продължиха мълчаливо. „Само заради това трябваше да убием Радж Атън — мислеше си тя. — Трябваше да го убием.“

Яздеха като на погребение и оглеждаха развалините. Селинор изведнъж дръпна юздите и посочи.

— Виж!

В първия миг Ерин не разбра какво й сочи. Спря и се огледа.

По средата на една от близките сгради, между сенките, падащи от утринното слънце, едва успя да различи примигващия зеленикав пламък. Сякаш се беше разстлал по земята и ако слънцето грееше с пълна сила, сигурно изобщо нямаше да го забележи.

Зелените пламъци проблясваха над изстиналата пепел като мъгла. Като че ли оформяха кръг, може би петнайсет стъпки в диаметър, а вътре в този кръг блестеше огнена руна. Отпечатъци по пепелта показваха, че от този кръг е излязъл огнетъкач, придружен от Сияйния на мрака.

Но по-важното беше, че друга диря от човешки стъпки показваше мястото, където плячкаджията беше пристъпил в този кръг… и бе изчезнал.

Космите по врата на Ерин настръхнаха и по ръцете й полазиха мравки.

Тя погледна Селинор.

Лицето му се беше вцепенило.

— Врата — промълви той с боязън. — Врата към Долния свят.

При призоваването огнетъкачът на Радж Атън беше отворил тази врата. Ерин си помисли, че би трябвало да я затвори, след като си е свършил работата. Но тя не беше магьосничка. Може би затварянето на вратата бе по-трудно от отварянето й.

Усети, че устата й е пресъхнала, сърцето й заби лудо. Хрумна й нещо неочаквано и мисълта прониза съзнанието й.

— Щом Радж Атън може да призове един Сияен на мрака през тази врата — каза тя, — сигурно и ние можем да си извикаме един.

— Би било лудост да опитваме!

— Нима? Знаеш сказанията не по-зле от мен. Ерден Геборен си е имал Блестящи и Сияйни, които да се сражават за него. Все някой трябва да ги е призовал.

— Откъде знаеш, че нещо може да премине през това? — попита Селинор.

— Има начин да го разберем.

Слезе от коня си. Пепелта по земята беше изстинала и влажна. Нищо не помръдваше под краката й, но влагата усилваше горчивата миризма.

Тя приближи до руната, извади от пояса си кама и я хвърли в кръга.

Камата изобщо не падна върху пепелта. Зелените пламъци се завихриха срещу нея, вихрушката им я пое и тя изчезна.

След това зеленият огън отново затихна и се слегна над пепелищата. Толкова близко до него тя усети сухия му зной. Беше силен, но може би не толкова, че да я изгори.

„Бих могла да го направя това — помисли Ерин. — Бих могла да пристъпя и да се озова в друг свят.“ Сърцето й туптеше с все сила, гърлото й пресъхна съвсем. Пристъпи към кръга и спря на самия му ръб.

Погледна през рамо към Селинор.

— Недей! — предупреди я той. — Дори да успееш да преминеш, знаеш ли дали има път обратно?

Беше прав. Тя си представи как стъпва в пламъците, обкръжена от огнени саламандри и Сияйни. Според легендите хората най-напред бяха дошли от Долния свят. Значи там трябваше да има земя и храна.

Погледът й обхвана полята на Мистария, далечните дъбове, издигащи се с тъмното си злато на светлината на утринното слънце, враните, пляскащи с криле по пътя си в небето. Да остави всичко това щеше да е безумство.

Беше обещала да придружи Селинор до баща му. Все още с разтуптяно сърце, Ерин се дръпна от кръга.

Препуснаха на север.

По обед барон Бекхърст беше изминал много път от хана „Червения елен“. Яздеше като насън — нито буден, нито заспал. Макар да яздеше кон, като затвореше очи, почти усещаше, че лети. Знаеше какво щеше да изпитва, ако имаше криле — досега на въздуха, напиращ под замаха на перата му.

Като дете, това бе една от най-любимите му фантазии, която го беше държала буден до късно нощем. Сега имаше чувството, че онези сънища са на път да се сбъднат.

Навсякъде, където се вслушаше, чуваше гласа на вятъра. Той шепнеше в сухите треви по полето. Говореше му ласкаво в пляскането на крилете на врана или в плясъка на флага, развят над някой хан.