Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Местният владетел взе един кон и препусна извън крепостта. Верен на думата си, скоро се върна с тринайсет подсилени камили.

— Простете ми — рече той, щом скочи от коня си. — Това са най-добрите, които можах да намеря. — Падна по очи и белият му тюрбан омете земята.

Беше позата, с която човек поднася живота си заради проявено неблагоразумие.

„Мъдър е — помисли Радж Атън. — Ако бях ядосан, щях да наредя да го изтезават до смърт. Така ме изкушава да го довърша бързо.“

— Ти ми служиш добре — каза Радж Атън и прие животните.

Заповяда на главатаря да вземе осемдесет души на коне и да ги поведе на северозапад, за да изловят бандата Непобедими, тръгнали натам.

Жалко, че не знаеше в каква посока е заминал Вакъз Фааракин. Излезе от градчето и се опита да улови миризмата на Вакъз. Но вече яздеше камила и до него имаше още дузина мъже, така че по смътните миризми във въздуха не можеше да разбере с коя група е тръгнал.

Радж Атън не можеше да го остави жив. Нито можеше да си позволи да си губи времето с гонитбата му.

На юг, реши накрая той. Вакъз щеше да тръгне на юг към Таиф или Ейвън, където а’келласите се радваха на най-голямо уважение.

Радж Атън поведе хората си на юг през пустинята, през стария Индопал и към Картиш.

Първата стъпка беше лесна. Земята беше равна и твърда.

В края на пустинята растяха баобаби, издигаха се криви и величествени към небесата. В определени сезони през този район мигрираха огромни стада антилопи и газели, но в края на есента само бели кости красяха земята. С приближаването на конниците щраусите и лешоядите се разбягваха.

Минаха през разкаляната река Делуун. Всички водни корита нататък се оказаха пресъхнали. Толкова далече на юг не беше валяло.

Кладенците при Казър и Макаранг бяха сухи. Вода намериха чак когато видяха камили, вързани до червена шатра, кацнала под един баобаб на половин миля от пътя на кервана.

Баобабът имаше трийсет стъпки широк ствол и някакъв предприемчив търговец го беше издълбал. Кухината съдържаше глинени щерни с драгоценна вода.

Като видя тринайсетимата мъже, яздещи през пустинята, търговецът стана неспокоен. Само най-жестоките мародери щяха да дръзнат да откраднат водата на човек, но най-лошите мародери понякога пътуваха точно по този път.

Когато Радж Атън приближи, той сложи ръка на кивара си и го изгледа с очи, кафяви като зрели бадеми. Беше стар мъж, с изрядно подрязана брада. Старецът се поклони.

Радж Атън го поздрави, като се постара да го успокои:

— Салаам. Пътят е сух, а многото пари ми натежаха.

— Позволете да облекча товара ви, о, благородни пътнико — отвърна търговецът с доволна усмивка, — а вие се напийте до насита.

Радж Атън слезе и седна под сянката на баобаба. Извади едно сребърно шишенце, което си беше взел от Саландар. Беше пълно с лимонов чай, подсладен с мед от утринна иглика.

Като прелюдия към разговора предложи от чая на стареца, защото според старата поговорка „В пустинята пиенето трябва да идва преди жаждата, а доверието — преди приятелството.“

Отначало побеседваха за поезия, за времето, както и за здравето на сестрата на стареца. Мъжът явно позна Радж Атън и показа със сърдечното си поведение, че той също е от знатен род.

— Дванайсет души минаха преди малко от север, нали? — попита накрая Радж Атън.

— Да, мъже от А’келлах, бързаха много — каза старецът. — Държаха се грубо.

— О — каза Радж Атън, опасявайки се, че е задал въпроса преждевременно, че е нанесъл обида. — Бързащите хора рядко са учтиви. Казаха ли накъде отиват?

— Отиват на юг, да вдигат Атваба — каза старецът. — Разгневени са на нашия възлюблен господар.

— Нима? — попита развеселено Радж Атън. Търговецът се оказа изключително вежлив с преструването си, че не го е познал. — Какво казаха?

— Дано езика ми отрежат, преди да съм повторил тези приказки — възкликна търговецът.

— Тайната ще остане с мен.

— Разправят, че Радж Атън, благословено да е името му, е нарушил сключен мир и се е опитал да убие Земния крал, който му е роднина по брак.

Радж Атън се усмихна широко.

— Сигурен съм, че е недоразумение. Като срещна тези мъже, ще го изясня.

— Дано вятърът ускори ездата ви — каза старият търговец.

— Кажи ми, Вакъз Фааракин беше ли с тях?

— Не мога да кажа — отвърна търговецът. — Името го знам, но тези хора не си казаха имената.

Радж Атън кимна замислено. Можеше да си представи как а’келласите ще си разправят версията. Щяха да описват Земния крал като силен водач, съперничещ на властта му. Ако в битката при Картиш нещата тръгнеха зле за Радж Атън, това само щеше да подкрепи тази гледна точка.