Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— И добър лек за болните кости на един старец — тихо отвърна Фейкаалд.

— По каква работа си тук? — строго попита Джюрийм.

— Дойдох да говоря с твоя крал по спешен въпрос — рече Фейкаалд. — Искам да потърся съвета му.

— Но го остави да те подмине?

— Е, той нали ще остане за дворцов съвет? Триумфът му беше велик. Няма ли да остане да приеме овациите на народа си?

— Снощи са те видели да напускаш града с огнетъкачите — възрази Джюрийм.

— Върнах се преди малко.

— Чудя се защо изобщо си тук.

Фейкаалд се усмихна кротко.

— Снощи отлетях с балона, защото исках да видя придвижването на халите. Не видях нищо особено. Но в планините срещнах вестоносец, който носеше лоша вест. Хали са нападнали Картиш. Води ги самата Господарка на Долния свят. И съм дошъл да помоля Земния крал за помощта му.

— Радж Атън търси подкрепата на Габорн? — невярващо попита Джюрийм.

— Не — отвърна Фейкаалд. — Той никога не би помолил Земния крал за помощ. Но след битката вчера трябваше да се запитам: към кого другиго може да се обърне народът ни?

— Лъжеш, или криеш нещо — каза Джюрийм. — Ще предупредя Габорн да не се среща с тебе.

— Той все едно ще го направи.

— Сваляй пръстените! — заповяда му заплашително Джюрийм.

— А? — отново се направи на глух Фейкаалд.

— Пръстените!

Фейкаалд изпита неохота, но беше стар човек, непредразположен към бой, а тонът на Джюрийм предупреждаваше, че ако не му даде пръстените, сам ще ги вземе. Смъкна пет пръстена от кльощавите си пръсти и ги сложи в широката шепа на Джюрийм.

Джюрийм отвори тайника на единия. От иглата вътре капеше зелена отрова от един храст, наричан на езика на Фейкаалд „злосторник“.

— Това какво е? — настоя Джюрийм.

— Малка защита за един старец — невинно отвърна Фейкаалд. Джюрийм изсумтя и отвори тайника на друг пръстен. — Човек никога не е съвсем в безопасност — добави Фейкаалд.

Джюрийм прибра пръстените в джоба си.

— Боя се, че кроиш коварство.

— Какво? — попита Фейкаалд и килна отново главата си все едно, че не е чул добре. Отдавна беше усвоил изкуството на манипулиране. Знаеше, че точно сега престореният гняв ще му свърши добра работа. — Ти ли ме обвиняваш в измяна? Ти, който наруши клетвата си пред господаря си, сега ще ме учиш на вярност?

Джюрийм си замълча, но отвътре му кипеше и очите му го издадоха.

„Добре — помисли Фейкаалд. — Чувства се виновен, че не ми е повярвал. Сега е моментът за удар, да предложа ръка за приятелство.“ Фейкаалд поклати глава.

— Прости ми за избухването, братко. Но и двамата сме вървели по грешен път. Сега и двамата се надяваме да живеем по милостта на Земния крал. Не ми вярваш, знам. Но те уверявам, че не съм по-различен от теб.

Фейкаалд въздъхна тежко и обърна поглед на изток, над потъмнялата от вчерашната битка равнина, с планините Хест по-нататък, а зад тях — Индопал.

— Само се надявам, стари приятелю, че заради всички нас постъпваме правилно, като подкрепяме Земния крал. Мислиш ли, че Габорн ще прати помощ в Индопал?

— Да — уверено отвърна Джюрийм. — Говори с него. Наблюдавай го внимателно и ще видиш. Може да дойде време, когато ще пожелаеш да му служиш с цялото си сърце.

Фейкаалд се вгледа в очите му, изпълнени с надежда.

— Мда, като нищо, братко мой. — Протегна ръка и стисна Джюрийм над лакътя по обичая на техния народ.

Джюрийм си тръгна, а Фейкаалд отиде да яхне коня си. Великолепното имперско животно беше претърпяло много през последните няколко дни. Вярно, имаше много дарове, но беше измършавяло от безкрайната езда.

Любопитството на Фейкаалд се бе изострило. Възможно ли беше Джюрийм да е прав? Щеше ли Габорн да помогне на Индопал? Що за сили трябваше все още да се крият у това момче?

А ако успееше да го убеди да отиде, премахването му след това щеше да е много по-лесно.

Докато оседлаят коня му, кралят и свитата му вече поемаха през равнината. Фейкаалд препусна да ги догони.

Радж Атън препускаше към Картиш, изпълнен със смъртен страх и с чувство за цел.

Всичките му години труд — всичките му усилия да се превърне в Дар всечовешки — скоро щяха да стигнат своята кулминация.