Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Така че Ейвран трябваше да яде. А след това… Габорн не смееше и да помисли какво ще трябва да направи.

В по-безгрижните дни на младостта си Габорн беше дръзвал да помечтае как ще може да играе по сцените на Мистария. За тази цел бе изучавал подробно изкуството на мимиката в Къщата на Разбирането, в Стаята на лицата.

В град Аньов Стаята на лицата не приличаше на никоя друга. Много така наречени „Стаи“ из града всъщност се намираха в бирарии или по открити площади. Така например Стаята на стъпките, където се изучаваше изкуството на пътуването, всъщност не беше никаква стая, а няколко пръснати из околностите хижи и конюшни, до които човек трябваше да отиде, за да си вземе уроците.

Други Стаи бяха по-закътани. Някои предмети се преподаваха в сурови помещения и мрачни зали. Някои „Учители край камината“ ревниво пазеха интелектуалния си багаж, като учителя Вангрийв в Стаята на сънищата, и затова преподаваха в сводести зали под земята, далече от любопитни уши или, Силите да не дават, от шпиони.

Но Стаята на лицата беше построена на открито — място, предназначено да бъде посещавано и да му се възхищават, на един остров, сред величествен замък — замъка Рю.

Някакъв търговец бе построил замъка Рю преди осем столетия — не като дворец, където да се оттегля по време на война, а просто заради неговата елегантност и красота. Каменните му стени бяха покрити с вар, която розовееше призори и по залез-слънце сред изумруденото море. Тънките му кули и минарета се издигаха високо във въздуха, а просторните му градини растяха тучни, напоявани от прозрачни езерца, в които лилиите цъфтяха през цялата година и където вечер квакаха жаби. Изящни мостове прехвърляха многобройните свързващи ги потоци.

Мястото беше идеално за отдих и размисъл. Нощем човек можеше да се скита из замъка, да обикаля по улиците и да си купува всякакви вкусни неща: щипки от син рак, кипнати в солена вода, пушени крака от лебед, свинско, топено в кориандър и дюлев сироп, или пресни сладкиши, пълнени с фурми и кимион, горещ ром, подсладен с козе масло и индийско орехче.

Пищната Голяма зала на замъка Рю приютяваше един от най-старите и най-впечатляващи театри в цяла Мистария. И всеки, който се учеше там, се надяваше един ден да играе водеща роля в някоя велика пиеса, като „Тази желязна клетка“ на Танъндиър, или „Историята на един простак“ от Бомбрей.

Та в един от по-безгрижните си периоди Габорн бе дръзвал да помечтае, че и той ще стане велик актьор.

Но Къщата на Разбирането бе нещо много повече от елегантна фасада или настлани с камък улици, наситени с миризми на деликатеси, или красиви театри, в които мимиците показват изкуството си.

Тя все пак беше място за учене и практика. Имаше десетки тренировъчни зали и още всевъзможни кътчета и ъгълчета.

Великият мим Торин Беласи бе посветил целия си живот на изучаването на лицата — как се набръчкват очите при радост, как се разтварят устните в любовна страст. И приживе много скулптори бяха направили отпечатъци на лицето му, пресъздаващо тези изражения.

Сега десетте хиляди лица на Торин Беласи висяха по стените из целия замък Рю. Всяка маска беше изваяна от твърда глина в центъра на плакет с диаметър около три стъпки. В чест на кралете на Мистария всяка маска беше обкръжена с дъбови листа и цялата маска беше опечена в пещ и изглеждаше като изсечена от пясъчник.

Човек можеше с часове да обикаля нишите и да разглежда маски с имена като „Познаване на стар приятел“ или „Предизвикване на крадец в тъмна стая“, или „Баща, замислен за първородния си син“.

В Стаята на лицата веднъж Габорн беше разгледал плакет, наречен „Как си представям, че ще изглежда Земния крал“.

Беше изражение на мъдър завоевател, благонамерен, силен и безукорен. Беше изражение, съдържащо цялата възможна обич към хората и обещаващо спасение за деца, просяци и глупци.

На път към Карис, на втория ден в Месеца на листата, Габорн си беше поставил на лицето точно това изражение.

Знаеше, че никога няма да може да играе в Голямата зала в замък Рю. Никога не беше играл сър Гутфийт в „Тази желязна клетка“.

Съжаляваше за това. Ролята му говореше много. Сър Гутфийт беше човек, чиято роля на рицар го оставяше с чувството, че е погребан в проклетата си броня. Междувременно щитоносецът на добрия сър все се стараеше да го накара да се чувства доблестен и смел, като го насочваше към битки, които може да спечели, докато накрая окаяният рицар падаше дотам, че се замесваше в свада между улични курви и слугинчета в пивница, за да ги разтърве.