Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Но Габорн знаеше, че никога няма да играе на сцена.

Вместо това на път към Карис той се задоволи с ролята си на Земен крал. Цял Карис щеше да му е публика, а Габорн никога не бе играл по-главна роля.

Съмнения и тревоги замъгляваха ума му. Яздеше през мъртвите земи като в сън и през цялото време се чудеше за това момиченце Ейвран с неговите странни дарования — дали то би могло да го поведе и дали той би посмял да го последва.

Херолдите му засвириха със златните си тръби малко преждевременно, така че докато изкачи височината над Стената на Барън, половината население на Карис се беше изсипала пред градските порти, а другата половина се бе покатерила по кулите и крепостните стени.

Дори от миля и половина силата на възгласите, които го посрещнаха, беше смайваща. Накацалите из града врани, чайки и гълъби закръжиха около градските кули като конфети.

Йоме, която яздеше до него, зяпна в ужас, като видя развалините на града. С думи не можеше да се опише — рухналите стени, огромната дупка от червея, полето с мъртвите хали, нападали по изпепелената земя с отвратително зейнали челюсти.

Габорн продължи към Карис сред гръмките овации. Свиреха рогове, мъже викаха гръмогласно за поздрав и вдигаха високо юмруци в триумф. Жени плачеха от благодарност и не една майка вдигаше детенцето си над тълпата, за да му го покаже.

— Това е Земния крал! Запомни този миг. Помни го за цял живот!

Беше техният спасител, в края на краищата. Беше призовал световен червей и бе унищожил зла магесница. Беше разпръснал цяла орда хали с едно махване на ръката.

И в момент на глупост беше забравил какво се очаква от него.

Щом подкараха по провлака, спряха. Мъртвите хали бяха извлечени далече настрани — освен една.

Там, сред сивата прах от руините, лежеше главата на една-единствена хала, с широко зейнала уста… злата магесница. Чудовището беше невероятно. Йоме ахна като видя размерите му, защото устата беше достатъчно широка да глътне кола със сено. По челюстта и на тила висяха дългите, приличащи на змии пипала — сетивните органи на безоките чудовища. Всяко пипало на звяра беше с дължина от три до пет стъпки и дебело колкото бедрото на Габорн — близо три пъти по-голямо от всяко пипало на друга хала. Сивата глава на магесницата грееше от многобройните татуирани по нея руни, които сияеха като огън; на утринната светлина огромните й кристални зъби блестяха като кварц.

Йоме зяпна с възхита трофея.

— Никога не съм чувала за толкова голяма!

— Според слуховете имало и още по-големи — отвърна Габорн.

Точно пред портите на града чакаше вестоносец. Когато Габорн мина покрай него, мъжът извика:

— Милорд, вест от Скалбейрн. Халите са оставили дупките си преди час и се придвижват на юг!

Габорн му кимна.

— Предай му, че идвам.

После се усмихна и замаха с ръка, докато влизаше в града. Запазвайки маската си — царствен, мъдър, несъкрушим. Маската на Земния крал.

Хората ревяха от възторг.

Не можеше да остане дълго в Карис. Трябваше да се добере до Мястото на костите, да се изправи срещу Истинската господарка. Но първо трябваше да се присъедини към Скалбейрн и да започне своята кампания срещу халите. Трябваше да намери този „Майстор на пътя“ и да научи пътищата на Долния свят. Този подтик вече ставаше неустоим.

Яздеше по улиците и оглеждаше пораженията. Миризмите на отчаяние и гнило — утайка от проклятията на злата магесница, все още витаеха във въздуха. Зачуди се как хората му са могли да ги изтърпят.

Спря само веднъж, когато лорд Боуен извика и посочи в тълпата.

— Ето го там! Дето ви разправях — онзи Уагит!

Габорн дръпна юздите на жребеца си и изгледа хилещия се идиот. Уагит бе с жълта като слама коса, а очите му бяха толкова бледи, че по-скоро приличаха на дупки, отварящи се към бездънно небе. Но пък беше едър, в името на Силите! Ревеше с цяло гърло, вдигнал високо брадвата си с полепнали по нея парчета халска плът.

Значи наистина беше убил поне една хала, а сигурно и повече. Габорн откровено се съмняваше. Бройката определено беше преувеличена. Все едно. Сега в очите на цял Карис Уагит беше герой, а светът имаше нужда от герои.

Глупакът не забеляза, че Габорн е спрял и го гледа, докато не го посочи. Тогава Уагит се сепна и за радост на околните изглеждаше съвсем шашнат от това, че Земния крал го е забелязал.

Сърцето на Габорн бе на страната на младежа. В свят, в който жестокосърдечните и хитреците преуспяваха, яздейки гърбовете на бедняците и несретниците, хора като Уагит твърде често биваха упреквани несправедливо. А глупостта можеше да се изцери само с един дар. И като дадеше дар на ума от някой слаб или страхлив на такъв като Уагит, човек можеше да създаде много могъщ воин.