Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Червени кокошки кудкудякаха по улиците, а над градините на всяко имение кръжаха бели скални гълъби.

В Саландар като че ли всичко си беше наред.

Не забеляза никакъв а’келлах и се приготви да мине през улиците, без да привлича внимание.

Спря при укреплението, за да смени коня си и да се разкрие. Разпита за Непобедимите местния вожд, жилав индопалец, казваше се Бопанастрат. Бопанастрат беше опитен човек, служил добре на Радж Атън… от разстояние.

— Преди час минаха няколко Непобедими и взеха свежи коне. Водеше ги Вакъз Фааракин.

— Каза ли по каква работа е?

Бопанастрат поклати глава.

— Каза, че отиват към Мейгаса. — Бопанастрат се приведе и зашепна, сякаш се боеше да изрече високо някаква тайна. — Разправят, че в Картиш става нещо лошо. Помислих… — Смигна с лявото око да покаже, че знае как се пази тайна.

Радж Атън, изглежда, настигаше Вакъз Фааракин, но той все още беше на един час пред него. Все още не можеше да отгадае намеренията му. Напълно възможно бе да е излъгал Бопанастрат. Вакъз беше знаменателно име. Означаваше „Кършача на вратове“. Сред а’келласите това беше колкото име, толкова и титла. Щеше да е сериозен противник.

Радж Атън се съмняваше, че ще може да спре а’келласите. Ако се опиташе да ги хване, щяха да се пръснат като яребици, бягащи от сокола. Можеше да спипа един-двама, но останалите щяха да му се изплъзнат.

Подозираше, че приказките им ще имат тежки последствия. Радж Атън беше завладял всички държави в Индопал, но някои от тях бяха под властта му едва отскоро — по-малко от година. Бяха като диви, още необяздени жребци. Ритаха и хапеха, докато ги пришпорваш.

Щяха да горят от нетърпение да отхвърлят властта му, а Вакъз Фааракин щеше да е подходящият им предводител.

Но освен това трябваше да мисли и за „бедата в Картиш“. Щом и владетелят на този далечен външен пост бе научил за нея, колко ли лошо бе положението там?

Закуси нетърпеливо, докато чакаше Бопанастрат и дузината подсилени войници да се приготвят за път. Нагостиха го с яхния от гълъб с лук, сливи, шафран и джинджифил.

Поседя малко и почна да разтрива лявата си китка. Чувстваше някаква тъпа болка в ръката. Замисли се как я е наранил, но не можа да си спомни.

Подозираше, че още е жив не само заради многото взети дарове.

Замисли се за огнетъкачите в техния балон, яхнали източния вятър по-бързо от неговия кон. Бяха го поканили да се присъедини към тях, да стане един от тях.

Скоро, придружен от Бопанастрат и още дузина мъже, Радж Атън препусна на север през номадски табуни и села, наречени на клановете, които ги обитаваха — Исгул, Канаат, Зелфар.

По това време на годината пустинята оживяваше. Малки цветя поникваха при всяка дъждовна капка, а преди три дни беше валяло. По пустинната трева разцъфтяваха букети цветове и повърхността се покриваше с бял килим.

Птици имаше навсякъде. Яркожълти пчелояди прелитаха над земята като огнени лястовици и кацаха сред цветята. Калугерици притичваха на пътя му с кокилестите си крака, преструвайки се, че са със скършени криле, за да го отвлекат от гнездата си, и изпълваха утрото с жалното си „пюит, пюит“. Хиляди пясъчни яребици стояха накацали край бреговете на потоците, отдалече приличаха на обли, нашарени с петънца камъни, докато не се разхвърчаваха в небето.

Навсякъде, накъдето обърнеше очи Радж Атън, илюзията, която бе видял отдалече — че пустините на Мътая са голи и безжизнени — се разпръскваше.

Той спря при укреплението в Максист, за да смени конете с камили и разпита местния главатар за Вакъз.

Главатарят отговори предпазливо:

— Видях хората, които търсите. А’келласите напуснаха селото само преди половин час. Някои тръгнаха с камили на юг, други взеха коне и поеха на северозапад.

— Колко тръгнаха на юг? — попита Радж Атън.

— Дванайсет души, о, Светлина на вселената.

Радж Атън прехапа устна. Беше вече само на половин час зад тях. Ако побързаше, можеше да ги догони.

— Дай ми най-добрите си подсилени камили.

— Господарю — промълви колебливо мъжът и на лицето му се изписа тревога. — Салаам.

— Мир — успокои го Радж Атън.

— Камилите, които ми останаха, не са достойни за вас. Ездачите, които търсите… те взеха най-добрите ми животни, че и повече взеха, да ги сменят.

Радж Атън кипна.

— Има ли някой търговец в града, от когото да взема камилите, които ми трябват?

— Ще събера най-добрите животни в града — увери го мъжът. — През това време седнете на трапезата ми, яжте до насита. Отдъхнете.