Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

Уагит не беше сигурен.

— Скалън каза, че трябва да си поискам силарите.

— Силарите сте си ги заслужили — каза Галънтайн — и можете да си ги получите. Но законът го разрешава само ако ги използвате в служба на своя крал. С други думи, ако ги вземете, ще трябва да правите каквото каже той.

Уагит се обърка. Сигурно се беше показало на лицето му, защото Галънтайн добави:

— Той ще поиска да убивате хали.

— О!

— Кралят не се разпореди как точно да постъпя с вас. Явно иска да ви възнаградя и наистина ми остави няколко силара, които да използвам както намеря за добре. Нашите владетели рядко даряват силари на глупци. Какво ще кажете, ако ви направя едно предложение: сега ще ви дам само един силар, един дар на ума, за да имате капацитет на обикновен човек. След това ще ви дам един кон и ще ви пусна да тръгнете след краля. Може да не бързате, вземете решението си сам. Ако пожелаете да бъдете рицар и да постъпите на служба при нашия владетел, може да получите още дарове.

Уагит не беше много сигурен какво му предлага Галънтайн. Много сложни думи използваше. „Капацитет.“

— Ще помня ли разни неща?

— Да. Отсега нататък ще можете сам да си криете парите и да си ги намирате, когато ви потрябват.

— И ще помня… как яздих на кон с краля?

— Сега помните ли го?

Уагит затвори очи и си го представи.

— Да.

— Значи ще го помните, докато сте жив — увери го шамбеланът.

Уагит толкова се възбуди, че загуби дар слово. Закима толкова силно, че Галънтайн се усмихна.

— Много добре, сър — каза му той с тон на искрено уважение.

После го отведе при облекчителя. Качиха се на кулата на цитаделата на Посветителите и го изчакаха да се приготви. Да надничаш през някоя амбразура беше все едно, че стоиш на планина. Езерото Донестгрий блестеше на утринната светлина.

По водната повърхност се поклащаха стотици лодки — с високи носове и кърми, — използвани за превозване на стоки, както и салове от свързани бъчви и подредени отгоре дъски. Уагит замаха с ръка на хората, но никой не му отвърна.

— Искам някой ден да се повозя на лодка — каза Уагит.

— Но не и с тези окаяни същества — каза Галънтайн. — Тези са най-болни от болните. Кралят ги евакуира по течението, на по-безопасни места. Заради въздуха е — заради проклятията на злата магесница. Снощи от тази гнилоч умряха много хора.

Уагит се вгледа по-внимателно: и наистина саловете и лодките бяха натоварени с ранени мъже и жени, хора, разкъсани от чудовищата или премазани от срутващите се камъни. Лежаха по саловете с окървавени превръзки или загърнати с одеяла. Видя и малки деца, и побелели коси на старци. Съжали ги. Но все пак му се искаше да се повози на лодка.

Облекчителят се махна и скоро дойде с един силар и един Посветител.

Старият схолар вдигна силара — тънка пръчка за жигосване, изработена от ръждивочервен метал — опря я на гърдите на младежа, предложил се да стане Посветител на Уагит, и запя с птичи глас. Уагит се унесе в песента, после му замириса на изгоряла плът и чу как Посветителят изплака от болка. Тогава облекчителят размаха силара из стаята. Пръчката остави след себе си диря от светлина, която увисна във въздуха и засия като огнена змия. Облекчителят продължи да пее с чуруликащия си глас, докато притискаше силара в рамото на Уагит.

И изведнъж Уагит се почувства добре, по-добре отколкото се бе чувствал някога. Силарът го изгори, но в същото време той усети как главата му избухна и цялата светлина се изля вътре в нея. В същия миг видя как очите на Посветителя се замъглиха и младежът се взря в него с уста, отворена като врата, отвеждаща към пусти стаи.

Уагит запомни всичко това до края на живота си.