Дэвид Фарланд - Повелителите на руни - цялата сага

— Не разбираш желанието ли? — попита Мирима. — Не го ли изпита със Сафира? Не го ли изпита, когато ме видя за първи път?

— Плътските страсти нямат нищо общо с любовта… поне не с тази любов, която аз искам. Те не траят дълго.

— Значи искаш нещо повече от плътските страсти?

Той се поколеба, усетил по тона й, че го вкарва в капан.

— Да. Най-добрата любов трябва да се основава на уважението. Нека желанието да израсте от него, а когато желанието се износи, ще остане поне уважението.

— Моето уважение го имаш — каза Мирима. — Както и желанието ми. Но мисля, че на любовта е присъщо и нещо повече.

— Аха! — Сякаш гореше от нетърпение да чуе какво мисли, но Мирима беше сигурна, че иска само да спори.

— Мисля, че всеки, който е роден на този свят, е достоен за любов. Всяко бебе, колкото и да е грозно в първите дни и колкото и колики да има, заслужава майчината любов. Това го знаем всички. Всички изпитваме дълбоко чувство на обич, като видим едно малко дете.

Боренсон не каза нищо и за първи път тя усети, че наистина я слуша.

— Ти си се родил достоен за обич и ако майка ти не ти я е дала, не е било защото нещо ти е липсвало.

— Нещо повече — добави Мирима. — Ние оставаме достойни за обич. Ти обвиняваш хората, че се „влюбват“. Казваш, че всъщност не могат да се намерят „съкровища“ сред хората. Но те са по-добри, отколкото си мислиш. Дори най-лошите хора притежават повече потенциал, отколкото може да се види на пръв поглед. Когато един мъж и една жена се влюбят, аз не се чудя, че това е станало. Напротив, радвам се за тях. Аз също понякога се чудя какви качества са забелязали един в друг, които аз не забелязвам. Но уважавам хората, които притежават благоразумието да обичат добре.

— Тогава няма да уважаваш мен — каза хладно Боренсон.

— Вече те уважавам — отвърна Мирима.

— Съмнявам се.

— Защото не уважаваш себе си.

Боренсон започна да се ядосва. Опита се да смени темата.

— Е, добре, играх твоята игра. Казах ти нещо за себе си, което не знаеше. Сега ти ми кажи нещо за себе си, което аз не знам.

— Взех няколко дара — каза Мирима. — И се научих да стрелям с лък.

— Това за даровете ми е ясно — каза Боренсон. — Откъде взе силарите?

Скромността й повеляваше да не му каже. Но пък той скоро щеше да чуе мълвата.

— От кралицата.

Той не отвърна нищо. Даде му толкова информация, че да повярва, че са били само дар.

— Е — каза Боренсон, — кажи ми нещо, което не знам. — Отново сдържаше чувствата си, а Мирима не искаше темата да й се изплъзне.

— Добре. Когато бях малка, баща ми и майка ми ме обичаха достатъчно, за да се грижат за мен и когато са уморени, да ме носят, когато падна, и да работят до изнемога, за да ме изхранят. Може би съм имала късмет, защото съм получила нещо, което ти си нямал. За любовта научих от първа ръка от хора, които знаеха как да я дават.

— И научих следното: в най-романтичната любов има много плътска страст, и също толкова уважение. Но главната й съставка е преданост. — Чудно й беше, че той не спомена това, когато определяше любовта, и изведнъж осъзна, че дори не го е разбрал. — А на теб ти липсва тъкмо преданост!

Боренсон си пое дълбоко дъх и отначало тя си помисли, че се кани да възрази. Но той замълча, сякаш удивен, и ръката му на корема й се притисна по-силно.

Беше права, разбира се, след като си го помисли. Боренсон можеше да изпитва уважение към другия, дори да изпитва състрадание или завист. Но предаността не я разбираше. На тази част от уравнението майка му не го беше научила.

Мирима помисли дали да не вземе думите си назад, да не се извини. Но знаеше, че не бива да го прави. Той трябваше да разбере истината.

Може би всъщност това, че бе станал евнух, беше по-добре. Орехите можеха изобщо да не му израснат, въпреки всички усилия на чародея. Може би това беше само за добро. Да правиш любов и да обичаш не беше едно и също, и тя го знаеше, а твърде много хора ги бъркаха. Ако успееше да му помогне да се научи да обича истински, да го научи на преданост, тогава щеше да изцери рана, недостъпна дори за Бинесман.

Тя хвана отпусналата се на корема й ръка и я стисна. Дълго никой от двамата не проговори. Тя все още не беше засегнала темата за заминаването си в Инкара с него и се боеше от това. Но мъжът й трябваше да научи, че смята да тръгне.

На седем мили северно от Карис забелязаха един повлякъл юзди боен кон, който търсеше паша в опустошените земи. Трябваше да тръгнат напряко около миля през пепелищата, за да го хванат. Кръвта, оцапала гърба му, показваше, че доскорошният собственик няма да го потърси, затова Боренсон го яхна.